Лаура се приближи до Хиро.
— Луиза — обясни тя — преди две седмици си отхапа палеца. Постоянно се опитва да си отхапе нещо или да се блъсне в стената.
Хиро се обърна шокиран. Тогава видя Мириам. Малкото шестгодишно момиче се появи от тъмнината на коридора и влезе в светлото помещение. Беше със сиви панталонки и тениска. Тъмносините й очи като че ли прокарваха огнена пътека през въздуха. То вървеше бързо, сякаш тези чудно хубави очи го теглеха напред. За малко да се блъсне в Хиро.
— Здравей, Мириам — каза той нежно.
Тя не го позна.
Лицето й като че ли трепна под маската на обърканост. След това се наведе напред, но веднага отново се отдръпна.
— Мириам — каза Лаура. — Мириам — това е баща ти. Твоят баща. Твоят баща, Мириам.
Хиро гледаше големите очи, малкото чипо носле, чувствителната, нежна уста и високото чело под бретона. Едва сдържаше сълзите си.
— Мириам — каза той. Стараеше се да придаде на гласа си нежна нотка. — Мириам, донесох ти нещо. Ето.
Той се наведе и й подаде опакования подарък, детето фиксира с поглед една точка на рамото му.
— Трябва да й го разопаковаш — каза Лаура. Тя наблюдаваше високия мъж и трепереше, понеже той не можеше да достигне до дъщеря си, не можеше да говори с нея и го обичаше, обичаше и двамата.
Хиро разопакова подаръка. Беше часовник-играчка, който изпълняваше мотив от „Лебедово езеро“ на Чайковски с леки напевни звуци. Капакът на кутията беше стъклен и в средата му на един крак стоеше балерина, застинала в пирует. Мириам се отпусна на табуретката и се наведе напред. Втренчи поглед в танцьорката. Хиро натисна едно копче, което задвижи механизма.
Едва бяха отзвучали първите тактове на музикалния откъс, лицето на Мириам се разкриви и тя започна да пищи. Пищеше толкова силно и пронизително, че на Хиро кръвта му замръзна във вените.
— Господи, какво обърках? — попита той изплашено.
Лаура взе Мириам на ръце.
— Трябва да мине известно време, докато свикне с играчката — каза тя. След това занесе Мириам в една стая, в която нямаше абсолютно никакви мебели, а стените бяха боядисани в бяло. Тя затвори вратата. Беше ужасно да си затворен в такава стая, дори и да си нормален човек. Но деца като Мириам можеха да успокоят в нея опънатите си от визуално раздразнение нерви. След известно време тя престана да пищи.
— Не исках това — каза Хиро безпомощно. Той вдигна играчката и нерешително я държеше в ръка.
— Знам — каза Лаура. — Дай ми я. Ще я поставя до леглото й. Когато дойдеш следващия път, тя вече ще е свикнала с нея.
— Може би трябваше да й подаря камионче — каза Хиро с горчивина. — Един огромен камион, който лети по улицата с бясна скорост.
— Сигурно щеше да се смее на това — отвърна Лаура сериозно. — Децата като Мириам са такива.
— Колко време ще остане в тази стая?
— Докато се успокои. Бялата пустош й действа успокоително.
— Ужасно. Мога ли да я видя още веднъж, преди да си тръгна?
— Ако не тръгваш след пет минути, естествено.
— Имам още време. А ти?
— Децата си легнаха едва преди петнайсет минути. Имам на разположение още три четвърти час. Обядвал ли си? Искаш ли чаша кафе?
— Едно кафе би било чудесно.
Лаура занесе играчката в стаята на Мириам и изчезна в кухнята. Джеймс Хиро неспокойно крачеше назад-напред, накрая се спря до прозореца и погледна навън. Опита се да не мисли за Мириам в бялата стая. Огряна от слънцето, кората на дърветата изглеждаше като прясно боядисана.
След няколко минути Лаура се върна с поднос, върху който имаше две чаши и кана с кафе.
6
ЛАУРА КАРАДАЙН, 27-ГОДИШНА, БОЛНОГЛЕДАЧКА. ОТКРИТО, ОВАЛНО ЛИЦЕ С ЖИВИ УМНИ ОЧИ. КОСИ С ЦВЯТ НА ЛЕШНИК, СИВО-ЗЕЛЕНИ ОЧИ, ЧИП НОС И УСМИХНАТА УСТА. ПРЕДИ ДА СЕ ПОСВЕТИ НА ГРИЖИТЕ ЗА АУТИСТИЧНИ ДЕЦА, ЛАУРА Е СЛЕДВАЛА НЯКОЛКО СЕМЕСТЪРА ПСИХОЛОГИЯ И ПЕДАГОГИКА. НЕ Е ОМЪЖЕНА, НЯМА СОБСТВЕНИ ДЕЦА. ДВАМАТА Й РОДИТЕЛИ СА ПОЧИНАЛИ. БРАТ Й СЕ Е ВЪРНАЛ ОТ ВОЙНАТА ВЪВ ВИЕТНАМ БЕЗ РЪКА.
— Вече не си ли слагаш мляко в кафето? — попита учуден Хиро, когато Лаура допря чашата до устните си.
— Не — отговори Лаура. След това с усмивка добави: — Но не се страхувай, това е единственият навик, който съм променила.
— А какви са били другите, вече изобщо не си спомням — каза Хиро. — Колко време мина, откакто за последен път бяхме заедно.
Те се погледнаха в очите. Хиро почувства, че нещо в него се отпуска.
— Знам — каза Лаура. — Малко време имахме един за друг през изминалите месеци. Не бива да продължава така.
— Не — съгласи се той.
— Все още ли имаш онези кошмари? — попита Лаура.
— Да, понякога.
— А другото?