— Какво друго?
— Моментите, в които не знаеш какво си правил?
Хиро почувства леко треперене.
— Това напълно изчезна — каза той твърдо.
— А в службата всичко наред ли е? — попита Лаура.
— С работа като моята не може да е наред. Малко по-малко зле. Когато няма отвличане на дете, а само подпалване или убийство, тогава е по-малко зле.
— Бъди предпазлив — каза Лаура тихо.
— Нали ме познаваш — отбеляза Хиро.
— Тъкмо затова.
— Знаеш, че живея само за Мириам — за Мириам и за теб. И само заради вас двете искам да живея.
Лаура си беше запалила цигара. Пепелта изтръскваше в чинийката на кафеената чашка. Тя наблюдаваше лицето на Хиро през издигащите се струйки дим. В очите й се четеше любов към този самотен полицай.
Хиро допи последната глътка кафе.
— Сега пак трябва да тръгвам — каза той. — Ще ми се обадиш ли по телефона?
— Да — каза Лаура. Тя изгаси цигарата и отиде да доведе Мириам.
Хиро изчака до вратата, докато дойдат. Той целуна Лаура и погледна Мириам. Не смееше да я докосне, за да не започне отново да пищи. Детето с нищо не издаваше, че знае кой е той. То издържа на погледа му, но не му отвърна.
Хиро рязко се обърна и тръгна към дъсчената ограда, зад която беше колата му. Повече не се обърна. Качи се в колата, запали и потегли. Лаура вдигна ръка и му махна. Той също вдигна ръка, въпреки че не знаеше дали тя може да види движението му. В страничното огледало видя още веднъж Мириам, самотна в едно петно слънчева светлина. Той отново отпусна ръка. Имаше чувството, че сега Мириам го погледна, като че ли с погледа си искаше да проникне в мозъка му.
Той даде газ и профуча по неасфалтирания път.
Когато отново излезе на автострадата, се бе овладял дотолкова, че можеше вече да мисли. Небето избледняваше. Виолетовите стопове на колата светеха като рубини върху синя покривка. Неоновите лампи на улицата се поклащаха на вятъра насам-натам. Една тясна червена ивица на небето постепенно отстъпваше на тъмнината.
В „Майъм“ Мириам беше в добри ръце. Ако на нея изобщо можеше да й бъде помогнато някъде, то това беше точно там. Но за да плаща грижите за нея, Хиро имаше нужда от пари, много пари. Защото в крайна сметка той също трябваше да живее, без да говорим за издръжката на Кати.
Мислите му се отклониха, а ръцете му се вкопчиха във волана. Кати винаги бе гледала на Мириам като на личен недостатък, като на недостатък, който дължеше на него и който ежедневно й напомняше за нейното себелюбие, нейния нарцисизъм и нейното собствено несъвършенство. Докато той беше във Виетнам, тя сменяше любовниците си един след друг. Всички знаеха това, но въпреки всичко съдът присъди детето на Кати. Тя каза под клетва, че той биел детето и нея. Но това изказване беше заблуда. Той беше бил НЕЯ — в пияно състояние, — защото тя беше била детето.
Така Кати постигна това, което можеше да постигне. Хиро трябваше да плаща, а тя можеше да продължава да се шляе с приятелите си. Детето беше отстранено от пътя й. Той също. Хиро вече не изпитваше злоба към нея, а само разочарование. Понякога дори се смееше — например, когато мислеше за това, че баща му винаги го бе разубеждавал да не се жени за Кати и чак на смъртното си легло беше променил мнението си, след като седмици наред снахата не се бе отделяла от него. Бяха минали няколко седмици от раждането на Мириам — един последен опит и на двамата да си оправят отношенията.
Как е могъл да я обича? Не беше ли разбрал от самото начало, че животът й принадлежеше само на парите, на успеха и на безделието? Тя винаги е била повърхностна, по-повърхностна от всеки друг човек, когото Хиро познаваше. В гимназията и спортния клуб, където беше ангажирана по онова време, нямаше никой, който наистина можеше да й помогне по пътя към парите, успеха и безделието. Затова тя се задържа при него, при Хиро. Сега тя имаше другите, тези с парите и големите възможности, за да се самозалъгва, а той беше изоставен.
Хиро наистина мислеше така. Не обичаше Кати повече. Човек трябваше да може да се примирява с поражението. Трябваше да може да губи с достойнство, щом нещата са стигнали дотам. Беше изгубил Кати, а с нея и Мириам, защото никой съд в страната не би присъдил шестгодишно момиче на бащата, особено ако той упражнява най-мръсната професия във вселената — ченге в Ню Йорк.
Той имаше Лаура и работата си, която вършеше само заради това, защото трябваше да осигури Мириам. Детето поглъщаше цялата му заплата, защото то трябваше да има най-доброто. Най-доброто гледане, най-доброто обкръжение, най-добрите терапевти. Но парите не стигаха. В сравнение с другите мъже на неговата възраст той печелеше мизерно. А освен това Кати чакаше всеки месец издръжката си.