Разбира се, и за един полицай имаше възможност да се добере до пари. До много пари. Колкото по-високо седи в йерархическата стълбица, толкова повече сухо можеше да падне. Хиро знаеше колко би могъл да спечели един корумпиран полицай в Ню Йорк. Понякога можеше да остане дори и за къща на село и за едно отскачане до Акапулко.
Но рискът беше прекалено голям за него. Само при мисълта, че могат да го спипат, ако работата се провали, го побиваха тръпки. Виждаше се в затворническа килия, Мириам върви с Лаура през двора. Той промушва ръка през решетките, но те не го забелязват… Виждаше как той, уволненото ченге, стои като портиер на вратата на някой второкласен нощен локал или като нощен пазач на някой голям магазин.
Не, единствените му шансове бяха безукорната слава, положителните отзиви, орденът за храброст и другите медали, и двукратното му избиране за полицай на годината. Можеше да се надява скоро отново да го повишат. Затова беше толкова добър. А беше и предпазлив, почти никога не употребяваше оръжието си. Един добър полицай вадеше оръжието само в краен случай, но дори и тогава не убиваше. Хиро беше добър полицай. Във Виетнам се числеше към най-добрите снайперисти в своята част. Боравеше с оръжието с почти лунатична сигурност. Измъкваше се невредим от почти безизходни ситуации. Но това беше друга война, в друга страна. Войната, в която той сега участвуваше, изискваше от него и в най-опасните ситуации да мисли за служебния револвер само в краен случай. „Камарото“ се потопи в градското движение на Ню Йорк. Фаровете на идващите насреща коли го заслепяваха. Небето над града беше кървавочервено, а надвисналите облаци отразяваха неоновия ад на улиците. Черните контури на небостъргачите се открояваха в небето. От двете страни по фасадите на сградите горяха светещи надписи.
Хиро знаеше, че няма да се поддаде. Защото понякога ненадейно получаваше пари от източници, които се бяха появили изненадващо. Младият режисьор, който беше снимал големия филм за Виетнам, беше използвал за основа преживяванията на Хиро и се оказа така порядъчен да му плати десет хиляди долара. След второто избиране на Хиро за полицай на годината Пат Гарик написа на трета страница статия за Хиро и така му даде възможност да получи 1000 долара.
Хиро паркира колата на едно празно място, отдалечено през две къщи от жилището му, между един „Пакард“ и един „Тъндърбърд“. Празното място му напомняше за черните дупки, за които бе говорила Лаура. Искаше му се те да могат да се запълват също толкова лесно, както празното пространство между двете спрели коли. Беше излъгал Лаура. Тях все още ги имаше — часовете, за които той не можеше да си спомни. Появиха се след връщането му от Виетнам, но той криеше това от всички, дори и от лекарите в клиниката. Само от Лаура не скри. На една жена, която обича някого, нищо не й убягва. Тя беше по-добра от всяко ченге. Като излезе от колата, Хиро отново забеляза колко беше задушно. Нощта гореше в треска. През отворените прозорци на къщата се чуваха откъслечни звуци от музика, а наблизо изсвириха автомобилни гуми. Една жена изкрещя — от удоволствие или от страх, това не можа да се разбере.
Хиро се изкачваше по външното стълбище към вратата, изпразни пощенската кутия и след това тръгна по тясната стръмна дървена стълба към малкото си двустайно жилище. Мислеше за Мириам. Кой щеше да поеме разходите за възстановителния център, ако един ден той внезапно умре?
Отвори вратата на жилището си и тръгна опипом в тъмнината, докато стигна до скрина, върху който имаше настолна лампа. Лампата на тавана още не беше свързана. И никога нямаше да я свържат, защото Хиро живееше тук вече три години. Запали настолната лампа.
Доктор Марио Валачи седеше в един изтъркан дълбок фотьойл до скрина. Когато светлината блесна, просветнаха и кръглите стъкла на очилата с рогова рамка на доктора.
— Здравейте, докторе — каза Хиро изненадан. — Да не би напоследък да правите домашни визити? Как влязохте?
— Портиерът ми отвори — каза Валачи. — Достатъчно беше само да му покажа паспорта си.
Валачи беше асистент-лекар в психиатричната клиника, към която Хиро беше насочен за наблюдение след връщането си от Виетнам. Тогава се виждаха почти ежедневно и между тях се зароди нещо като симпатия. След като пуснаха Хиро, Валачи посещаваше непрекъснато лейтенанта, но никога в управлението. Беше нисък, пъргав, с черни коси, тъмна, почти маслиновокафява кожа, малък нос, тесни устни и остри кафяви очи. Валачи се огледа.
— От последния път тук почти нищо не се е променило — каза той.
— Тук никога нищо не се променя — каза Хиро. — Освен това последният път не беше чак толкова отдавна.