Той се опита да види жилището си през погледа на Валачи, защото знаеше, че лекарят, така да се каже, неофициално все още го наблюдаваше. До лампата, в украсена със завъркулки рамка, стоеше една снимка. На нея се виждаха млад мъж в тъмносин костюм и една жена в бяла рокля. Хиро вече не се натъжаваше, като гледаше сватбената снимка. Но не искаше да я изхвърля и тя си стоеше така. Той вече не знаеше точно преди колко години е правена. Кати сигурно все още помнеше. Можеше да помни дати. Във всеки случай беше преди Виетнам. Защо всичко не беше преди Виетнам, а и колко от него беше добро.
Обзавеждането на стаята се състоеше от един протрит килим, креслото, висока маса, скрин с лампа и телевизор и три картини от Майк Лотко. В спалнята имаше само легло, гардероб, нощно шкафче и един стол. По стените нямаше нищо, а от три години от щорите липсваха седем пластинки. Хиро взе жилището мебелирано и не промени нищо.
Той сложи пощата върху скрина и попита:
— Как са контактите ви с мафията, докторе?
В болницата често се бяха шегували с това, че Валачи е твърде млад, за да е в състояние със собствени сили да стигне толкова далеч. Тъй като беше италианец, човек можеше да си помисли, че е протежиран от мафията — точно както Хиро в кариерата си при полицията, но, изглежда, Валачи днес не беше настроен за шеги. Той се размърда в креслото и попита с крива усмивка:
— А вашите?
— Благодаря, добре.
— Също. А в службата?
— Много работа — каза Хиро. — Страшно много работа.
— Знаете, че напрегнатата работа е терапия за вас, нали? Затова ви и посъветвах да отидете в полицията. По-добре е да забравите миналото.
— Знам.
— Не искате ли да седнете, лейтенант?
— Веднага. Мога ли да ви предложа нещо за пиене?
— Не, нямам много време. Къде бяхте цял следобед?
— Ходих да видя дъщеря си.
— Ах да, дъщеря ви Мириам, понякога наистина не ми се иска да съм на ваше място. Училището, в което е настанена, не е ли скъпо?
— Да, но това е мой проблем. Сигурно не сте дошли да говорим за пари, нали?
— Не точно. Бих искал да ви помоля за една услуга.
Хиро седна.
Валачи свали очилата си. Разтърка затворените си очи, като че ли беше много уморен. След това отново ги отвори. Под косо падащата светлина тъмнокафявият им цвят блестеше като опалов огън. Хиро не можеше да отмести поглед от този омагьосващ блясък, който още в болницата странно му бе подействувал, когато Валачи седеше при него в свободните си минути, за да му поставя въпроси и да го подлага на тест. Още тогава този поглед го повлече като във вихрушка и винаги, когато паднеше върху него, той се чувствуваше както тогава, когато, за да преодолее своя кошмар, трябваше да прави каквото бяха наредили лекарите.
— Какво мога да направи за вас, докторе? — попита Хиро.
7
ФРАНК РОЯН, 37-ГОДИШЕН, КАПИТАН В УПРАВЛЕНИЕТО НА МАНХАТЪН-УЕСТ. ВИСОК, СТРОЕН, СИНИ ОЧИ, РУСА КОСА С РАНО ПОБЕЛЕЛИ КИЧУРИ. ЗАРАДИ ФОРМАТА НА ЛИЦЕТО МУ И ЧУВСТВЕНАТА УСТА ПОДЧИНЕНИТЕ МУ МУ БЯХА ПРИКАЧИЛИ ПРЯКОРА „ХЕНРИ ФОНДА“. РОЯН СЕ ДВИЖИ БАВНО И ПРОВЕРЯВА, РЯДКО ПОВИШАВА ГЛАС. ДОБРЕ ИЗРАЗЕНА ЛИНИЯ НА КАРИЕРАТА ВЪРХУ ДЯСНАТА ДЛАН. КУМ НА ХИРО И НЕГОВ НАЙ-ДОБЪР ПРИЯТЕЛ. НЕПОСТОЯННИ ВРЪЗКИ С ЖЕНИ. НАЙ-НОВОТО ЗАВОЕВАНИЕ: ФЕЛИСИТИ ПАРКЪР ОТ „ФЪРСТ НЮ ЙОРК СИТИ БАНК“.
Франк Роян се качи в асансьора, натисна бутона за етажа и облегна гръб върху стената на кабината. В дясната си ръка носеше дипломатическо куфарче, преметнат през лявата ръка — лек шлифер. Сутринта имаше изгледи за дъжд, но денят не спази обещанията на първите си часове.
Роян се чувствуваше изтощен. Беше десет часът вечерта. Четиринайсет часа се беше занимавал със случая по пожара в хотела и наемния убиец, без да постигне какъвто и да е резултат. Милт Гудман бе изчезнал също така безследно, както и убиецът. Междувременно Роян се усъмни дори в това, че приятелят му Хиро ще успее да се справи със случая.
Вратата на асансьора се затвори с прещракване и Роян също затвори очи. Качването с асансьора траеше по-малко от минута, но на Роян понякога му се струваше, че е минал цял час. Това беше странен феномен — като че ли, докато траеше изкачването до етажа, на който се намираше жилището му, нормалният ход на времето спираше за него. Той затваряше очи и размишляваше. Тук никой не можеше да го занимава. Нямаше нищо друго, освен четирите стени и усещането за изкачване. Тук можеше да бъде честен — човекът, който беше в действителност, а не човекът, за когото се представяше. Вече не можеше да си спомни откога двата му образа не съвпадаха. Някога нещо се беше променило като при лошо залепена ваденка и никой, освен него не беше забелязал.