Той тичаше. Тичаше срещу вертолета. Сигналните ракети летяха към него като снежинки срещу мотоциклетист. Минаваха покрай него, а той тичаше. Потеше се целият. Ботушите му — тежки, тежки, тежки като олово — при всяка крачка затъваха все по-дълбоко в мочурестата пръст. Непрекъснато се страхуваше да не затъне и да не може да продължи повече. В устата си усещаше вкус на патина, а дъхът му с екот бучеше от дробовете в главата му. Блестящи капки пот пръскаха от лицето и врата му. От изтощение всичко му се виждаше прекалено светло, в светлозелени и жълтеникави картини, които искряха по краищата. Вертолетът се издигаше и спускаше и все още беше прекалено далеч. Той тичаше и с всяка крачка се движеше все по-бавно, като в кошмар, и не смееше да се обърне назад, защото след него идваха те. Цялото му лице беше разкривено от напрежение. Зелената трева го удряше в лицето, а той се спъваше и крещеше, крещеше с нечовешки глас на вертолета да не се вдига, а сигналните ракети му очертаваха пътя, по който можеше да тича. Техният животински крясък звучеше като вой в ушите му. Той хвърли оръжието си, но въпреки това ставаше все по-бавен и по-бавен. Те се приближаваха все повече и повече, а когато той вече протягаше ръка, вертолетът се издигна и ръката му увисна във въздуха, а след това се обърна. Те…
Джеймс Хиро се събуди. Изправи се в леглото облян в пот и потърси ключа на лампата. В продължение на няколко секунди гледаше пред себе си като заслепен, докато разбере къде е. Пое си дълбоко въздух и уморено отметна косата от челото си. Хвърли един поглед върху ръчния си часовник, оставен на масичката до леглото. Два часът и четиринайсет минути. Скоро щеше да стане два и половина. В Ню Йорк, не във Виетнам.
Успокой се. Ти успя да хванеш вертолета, той не е излетял под носа ти. Ръката ти не замахна в празното пространство и не е необходимо да гледаш жълтите лица със студени очи на убийци. Тези очи на убийци, тази маслинена кожа, тези малки корави фигури — не можеше да се освободи от тях. От време на време имаше кошмари. Но това не беше чак толкова лошо. Това беше един и същи сън, който идваше през нощта.
Хиро погледна към щорите, които не се затваряха добре. Стана и през една цепнатина надзърна към улицата. Небето над града все още беше червено — червено като небето над Сайгон. Хиро знаеше, че тази вечер повече нямаше да може да заспи. Понякога се питаше дали не е болен, дали войната не го е белязала завинаги. Но в клиниката не бяха забелязали нищо. Изследваха го и го пуснаха.
Отиде в хола и запали лампата и там. Очите му се спряха на снимката от сватбата. Той я гледаше безизразно, а след това погледна телефона, който никога не звънеше; ако искаше, той се обаждаше на някого.
Слънцето щеше да изгрее след два часа.
Хиро отиде в банята и започна да се мие. След това се облече.
Той се усмихна. А ето ви и вас, Солдато.
Да. (Той рядко казваше нещо повече от да или не.)
Този път е жена. Това има ли значение за вас?
Не.
Казва се Сара Миърс.
Кога?
Още днес. Той пак се усмихна, но не от стеснителност или защото не се чувствуваше добре. Харесваше му да говори със Солдато и да знае, че той скоро ще превърне в действителност неговите представи. Робот — това беше Солдато. Без душа, без чувства. Той не можеше да се изразява с думи, а само с оръжие. За малко другият да го помоли за позволение да може да докосне Солдато.
Сега е полунощ. Устройва ли ви, ако тя умре до обяд? Бих искал да поспя още един час.
Изобщо не бях мислил за това, че вие също имате нужда от сън.
Защо не?
Те стояха един срещу друг на разстояние около два метра. Срещнаха се там, където винаги се срещаха — в коридора на една тренировъчна зала за боксьори. В коридора беше тъмно. Миришеше на пот и кожа, пудра и разпилени надежди. Светеха само три кръгли лампи от тавана, жълти като фарове в мъгла. Те хвърляха жълтата си светлина върху косите на двамата мъже, върху клепачите, носовете и скулите им. Останалата част от лицата беше само щрихована сянка.
Сама ли ще бъде?
Да, тя пише книга. Съвсем сама е в къщата. Убийте я така, че да изглежда като нещастен случай. Или като самоубийство.
Добре, ще го прочетете после във вестниците.
Беше паркирал колата на половин километър по-надолу в улицата и след това се прехвърли през зида. Сега проучваше терена. Мислеше за разговора с човека, който му възложи поръчката. Касалонга беше романтичен мечтател. Колкото по-високо стояха, толкова по-романтични ставаха. Винаги тази среща в боксовата зала — това си беше чиста мелодрама. Касалонга явно е гледал прекалено много гангстерски филми. Можеха да сключат сделката, без да се срещат лично. Все някога Солдато щеше да се откаже, но за да може да направи това, ще трябва да убие Касалонга. Щеше да бъде съвсем внезапно решение. В този момент той видя самия себе си като страничен човек. А така и мислеше. Солдато щеше да убие един човек, а после ще се прибере вкъщи, до следващия път, когато пак трябваше да убива.