Следващият път. Той вече знаеше името на жертвата — Милт Гудман, само трябваше да почака, докато хората на Касалонга го надушат. Както преследвачите на слонове правят това за важния бял ловец. Но това беше следващият път. Сега се отнасяше за жена, там горе, в тази къща. Беше пет часът сутринта. Слънцето още не се беше издигнало високо. Зидът хвърляше тъмна сянка върху зелената трева, а декоративните храсти се издигаха като нарисувани от земята. Те също хвърляха голяма сянка. Поддържана трева покриваше хълма, върху който се намираше къщата. Прозорците й блестяха на слънцето. Около къщата имаше дървета с огромни корони. Солдато не можеше да си представи, че Сара Миърс живееше сама в голямата вила. Но щом Касалонга го твърдеше, сигурно беше така. Все пак обаче Солдато не се осланяше много на това. Ако беше сама, добре. Ако ли не, за всеки случай се беше подсигурил. Сянката му се отдели от тази на зида и се плъзна нагоре по склона. Беше с антрацитно черния си костюм и черно поло, но без шапка. Беше бос. В кобура под мишницата си имаше италиански пистолет без заглушител. Притичваше приведен от един храст към друг. Босите му крака не издаваха никакъв шум. Вятърът повяваше над хълма и привеждаше тревата. Листата на дърветата шумоляха. Иначе беше тихо като пред атака.
Дърветата бяха много близо до къщата, така че тя беше обградена от сянка. Ако успееше да стигне до дърветата, значи е постигнал целта си наполовина, не можеше просто да мине през портата и да тръгне към вратата на къщата по алеята, защото не биваше да рискува някой да го забележи — пощенският раздавач или млекарят.
Единият от прозорците беше отворен. Вятърът духаше откъм къщата. За момент му се стори, че долавя стрелба на автомат, далеч, в някаква тъмна джунгла, за която му напомняше вълнистата трева на градината. Тя раздираше тишината на хиляди малки точки. В това време вече беше стигнал при дърветата и можеше да идентифицира шума. Беше тракането на пишеща машина.
Тя не спеше. Будна беше вероятно отпреди няколко часа, като него. Отново го обзе чувството на обвързаност, каквато той изпитваше много по-силно към жертвите си, отколкото към човека, възложил му поръчката. Това беше нежност, нежността на двама неми в една безизходна ситуация. Той изпитваше това чувство толкова силно, че беше неспособен да мисли или да говори. Трябваше да бърза напред и да заеме позиция, от която да може да произведе смъртоносните изстрели.
Тя още пишеше. Значи не го беше забелязала. Той бързо измина последните метри до боядисаната в бяло вила. Сега вече държеше оръжието в ръка. Зидът беше от тухли, които вече бяха затоплени от слънцето. Покривът беше покрит с червени керемиди. Прозорците бяха големи, за да може човек, седнал отвътре, да се наслаждава на панорамата на разкошната градина.
Той се приведе и се промъкна покрай предната страна на градината, придържайки се плътно под первазите на прозорците. Вдигна веднъж глава, за да погледне в къщата. Веднага забеляза русата жена. Тя седеше на едно голямо бюро, наведена над машината. Беше с бяла блуза и тъмносиня пола. Седеше с гръб към него. Освен нея в къщата не се виждаше и не се чуваше никой. Само шумът от пишещата машина се чуваше навън.
Явно Касалонга правилно го беше информирал. Тя беше сама. Солдато продължи да се промъква, докато стигна до ъгъла на къщата. След това се изправи и тръгна към вратата. Внимаваше да не го види някой откъм портата. Тежкият пистолет висеше в дясната му ръка.
Натисна звънеца. Ако имаше прислужник, той щеше да отвори. Ако тя дойдеше до вратата, значи беше сама.
Той чакаше. Чукането на машината вече не се чуваше. Вятърът все още шумеше в дърветата. Тогава изпука домофонната уредба.
— Кой е? — попита тя.
— Телеграма — каза той. Надяваше се, че няма да е необходимо да казва още нещо. В такива ситуации му бе трудно да говори. Причиняваше му болка. Но тя не попита нищо повече. Вратата се отвори.
Тя изглеждаше много добре. Лицето й имаше въпросителен израз. Погледът на зелените й очи срещна неговия. Устата й бе полуотворена. Тя протегна ръка, за да получи телеграмата.
Той вдигна оръжието, което в този момент като че ли беше леко като перце. Младата жена реагира бързо. Искаше отново да затръшне вратата. Той се хвърли с цялата си тежест срещу нея и отхвърли жената назад. В следващия миг се озова в осветения от утринната зора коридор, със свободната си ръка притисна жената към стената и затвори вратата след себе си.