Хиро потегли към киното с осем униформени мъже. Това беше една от най-неприятните задачи, която можеше да бъде възложена на някой нюйоркски полицай. На улицата тегнеше потискаща жега. Смачкани бирени кутии очертаваха тротоарите. Листата на дърветата в Централния парк висяха безжизнено във влажния въздух. Млечносива пелена от облаци беше надвиснала над небостъргачите. Всички цветове изглеждаха прекалено ясни и прекалено ярки.
Хиро се потеше. Хората му от време на време пускаха палките, за да избършат дланите си. Беше горещо и те бяха нервни. Собственикът на киното ги чакаше под балдахина пред входа на западналата си сграда.
— Елате бързо, че ще потрошат всичко — вайкаше се той. Беше нисък човек, със сиви панталони и напоена с пот бяла риза. Късогледите му очи мигаха през дебелите стъкла на очилата.
Хиро премълча една забележка по адрес на собствениците на кина, които показваха боклуци, а после се оплакваха, като дойдеха хулиганите. Той попита:
— Колко са?
— Киното е с четиристотин места. Най-малко половината са заети.
Значи двеста. Двеста пияни, може би някои от тях бяха натъпкани до козирката с наркотици, млади побойници срещу деветима полицаи.
— Къде са другите ви хора? — попита собственикът.
— Няма други — отговори му Хиро.
— Искате да кажете, че вие и тези осем полицаи сте всичките? И така ние ще се справим с хулиганите?
— Ние? — попита Хиро. Горната му устна цинично се сви. — По-добре сега се приберете вкъщи. Аз и моите хора ще влезем вътре, но няма да се опитваме да гоним момчетата. Спокойно ще ги гледаме как чупят всичко и разкъсват екрана ви. Ще се намесим само ако има човешки живот в опасност. Повече не можем да направим. Всичко, което бъде счупено по време на прожекцията, можете след това да си възстановите от филмовата компания. Това, което може да се случи на моите хора, никоя филмова компания в света не може да поправи.
Той остави собственика на киното и се обърна към униформените полицаи. Всеки от тях имаше окачена на врата си радиостанция:
— Няма да предприемате нищо без моите изрични заповеди! — каза той. — Ако някой от нас бъде нападнат, другите ще му помогнат. През цялото време ще бъдем плътно заедно. Огнестрелното оръжие няма да се употребява. Те са прекалено млади, за да получат куршум в стомаха. Това тук не е война дори и да изглежда така. Значи сега влизаме и да се надяваме, че ще излезем здрави и читави.
Мъжете влязоха във фоайето на киното. Покритият с мокет под беше осеян с пепел и хартии от дъвка. Тапетите по стените бяха омазани, а декоративните лайстни — изтръгнати. От залата се чуваше дива ритмична музика и остри пискливи гласове от озвучаването на филма, дублирани от воя и тропота на зрителите.
Хиро и униформените служители се спуснаха на двойки по пътеките от двете страни. Единствената светлина идваше от трепкащия четириъгълник върху екрана. Бледите лица на зрителите гледаха втренчено напред. Хиро и хората му се спуснаха до долу и отново се върнаха, за да са сигурни, че всеки ги е видял.
Тяхното присъствие не оказа никакво въздействие върху публиката. Младите момчета продължаваха да крещят насърчаващи думи към екрана, подсвиркваха и тропаха с крака. Из въздуха хвърчаха бирени кутии. Цветнокожи от Харлем седяха до италианци, поляци и пуерториканци и всички тях ги сближаваше само едно: тук те бяха като у дома си, общуваха с боксове и вериги и имаха големи шансове да се причислят към 21 000 души, които всяка година ставаха жертва на насилие. Хиро облегна гръб на стената и погледна към екрана. Бейзболисти налагаха един полицейски череп. Публиката дрънкаше с железни вериги и ревеше в екстаз:
— Пречукайте свинете! — извика някой. Мъжете станаха неспокойни. Хиро каза:
— Спокойно. Не гледайте към тях. Не ги провокирайте.
Той чувствуваше, че потта се стича по гърба му и се събира при средния шев на панталона. В киното беше още по-горещо, отколкото вън. Изглежда, климатичната инсталация не работеше. Миришеше на бира, цигарен дим и марихуана. Но това не интересуваше Хиро. Не беше нито от пожарната, нито от комисията по наркотиците.
Лицата на младежите, облечени с кожени якета с капси и кожени ризи, бяха разкривени от възбуда и омраза. Дъвчеха нервно, а по лицата и гърдите им течеше пот. Някои носеха слънчеви очила. Вероятно повечето от тях бяха въоръжени. Между тях и побойниците на екрана нямаше никаква разлика, дори и най-малката.
Изведнъж на Хиро му направи впечатление един млад цветнокож. Носеше светли ленени панталони, слънчеви очила, светлокафяво яке с червен надпис „Героите от войната“. Хиро успя да прочете надписа, когато момчето се наведе, за да вземе и отвори една кутия бира. На врата му на верижка се люлееше златна лъжичка, каквато можеше да се купи от бижутерийните щандове на супермаркетите. Наркоманите използваха тези лъжички, за да смъркат кокаин от тях, откакто закусвалните „МакДоналдс“, поради възможността за злоупотреба, бяха спрели да използват пластмасовите лъжички за кафе и ги замениха с бъркалки.