Но Роян не вярваше в случайности. Според него този случай намирисваше на организирано престъпление.
Защо това трябваше да се случи тъкмо в неговия район? Като че ли нямаше достатъчно работа в Манхатън-Уест? А това беше случай, с който комисарят сигурно лично щеше да се заеме. Сигурно беше.
— И тук няма нищо — обади се дрезгав глас от радиостанцията.
— Продължавайте да търсите! — каза Роян. — На покрива, във всяко жилище, във всяка яма за смет, ако е необходимо. И не забравяйте — търсим най-малко двама души. Един, който е стрелял, и още един, който е подпалил огъня.
„Ако той самият не е загинал в пожара“ — добави той мислено.
— Окей, капитане — прозвуча от високоговорителя.
„Това няма да е славна страница в кариерата ми“ — мислеше Роян. И чувството му не го лъжеше.
— Ало, капитане — капитан Роян!
Капитанът погледна нататък към блокадата. Вратът го болеше. Замръзваше, а очите му горяха. Репортери, фотографи и оператори продължаваха да се опитват да проникнат през полицейския кордон.
— Капитане, какво ще кажете за това?
Трябваше да говори с тях. Не можеше да си позволи да настройва хората от пресата срещу себе си. Той ги мразеше, защото можеха да го направят на бъзе и коприва, но пък имаше и нужда от тях. Една снимка и няколко хвалебствени думи на първа страница в големите вестници и по телевизионните екрани можеха по-бързо да придвижат кариерата му напред, отколкото тристате конски сили на италианска спортна кола. Приятелят му Джеймс Хиро беше най-добрият пример за това. Роян окачи микрофона на вилката и тръгна с разкопчано палто към чакащите журналисти. Проблясваха светкавици, насочиха към него микрофони, а камерите го снимаха в едър план. Въпреки силната светлина на прожекторите той не мигаше.
— Здравейте, момчета!
Въпросите се сипеха. „Какво мислите за случая, Франк? Психопат или мафията? Подпалвачът ли е стрелял? Колко убити има? Знаете ли кои са жертвите?“
Роян вдигна ръка:
— Засега все още абсолютно нищо не знам — каза той. — Пожарът още не е овладян. Щом стане възможно да влезем в хотела, ще знаем повече. Трябва да разпитаме персонала. Както обикновено. Освен това жертвите още не са идентифицирани.
— Заловихте ли вече стрелеца?
— Засега още не.
— А подпалвача?
— Също не.
— Имате ли предположение, Франк?
— В предположенията не ме бива. Трябват ми факти. Това е всичко, момчета. Без повече коментари. Не съм тук за удоволствие. Само си върша работата.
— Ще поеме ли Джеймс Хиро случая?
Роян измери с поглед човека, задал му този въпрос. Беше Пат Гарик от „Ню Йорк таймс“. Преди няколко месеца Гарик написа голяма статия за Хиро. Изглежда, двамата бяха станали добри приятели.
— Няма да коментирам. Освен това Хиро не е в моя екип.
За съжаление, защото Хиро беше най-добрият. Едно сътрудничество между тях двамата би могло в пресата… Това беше само възможност. Той още веднъж махна на репортерите и след това се обърна. Камерите отново се насочиха към горящия хотел. От най-горния етаж се кълбеше гъст сив дим.
2
ДЖЕЙМС ХИРО, ЛЕЙТЕНАНТ ОТ ГРАДСКАТА ПОЛИЦИЯ НА НЮ ЙОРК, 35-ГОДИШЕН ВИСОК ЕДИН И ОСЕМДЕСЕТ И ПЕТ, ТЪМНОКЕСТЕНЯВА КОСА, СТРОЕН, С ХУБАВА ФИГУРА КАФЯВИ ОЧИ, ТЯСНО ЛИЦЕ, ЛЕКО ГЪРБАВ НОС И ЧУВСТВЕНА УСТА. ХИРО БЕШЕ ВОЙНИКЪТ С НАЙ-МНОГО МЕДАЛИ ОТ ВИЕТНАМСКАТА ВОЙНА. МНОГОКРАТНО БЕШЕ НАГРАЖДАВАН ЗА ХРАБРОСТ ПРЕД ВРАГА. В ПРЕДПОСЛЕДНАТА ГОДИНА НА ВОЙНАТА БЕШЕ ИЗГУБИЛ ЧАСТТА СИ И ЦЯЛА СЕДМИЦА СЕ БЕ СКИТАЛ ИЗ РАЙОНА НА СЪПРОТИВИТЕЛНАТА АРМИЯ, ДОКАТО ГО ОТКРИ ЕДИН ХЕЛИКОПТЕР И ГО ОТВЕДЕ ОТВЪД ФРОНТОВАТА ЛИНИЯ В ЕДНА БОЛНИЦА В САЙГОН. СЛЕД ЗАВРЪЩАНЕТО СИ В САЩ СЕДМИЦИ НАРЕД Е БИЛ ПОД НАБЛЮДЕНИЕ В ЕДНА ПСИХИАТРИЧНА КЛИНИКА, НО СЛЕД ТОВА Е ОСВОБОДЕН КАТО ИЗЛЕКУВАН.
БИЛ Е ЖЕНЕН ЗА КАТИ ХИРО, НО ЖИВЕЯТ РАЗДЕЛЕНИ. ОФИЦИАЛНА ПРИЧИНА ЗА РАЗДЯЛАТА МИРИАМ, ТЯХНАТА ШЕСТГОДИШНА ДЪЩЕРЯ, КОЯТО Е БИЛА НАСТАНЕНА В ЗАВЕДЕНИЕ ЗА ДЕЦА, СТРАДАЩИ ОТ АУТИЗЪМ.
ПРИЯТЕЛ С ФРАНК РОЯН ОТ УЧЕНИЧЕСКИТЕ ГОДИНИ.
Огледалото в тоалетната на районното цялото беше на петна и полузамъглено. От анемичната неонова светлина всяко лице изглеждаше бледо и болнаво. Джеймс Хиро се чувстваше така, както изглеждаше отражението му в огледалото. Кафявите очи гледаха уморено, а кожата около устата му беше потъмняла, защото се бе бръснал за последен път преди четири часа.
Зелените плочки под краката му миришеха на урина и повръщано. Той изгаси светлината и излезе от тоалетната. Беше пет и половина сутринта. Освен Хиро в районното имаше още двама служители. Уводната статия във вестника се отнасяше до виетнамско-китайския граничен конфликт. Странно. Войната, това кошмарно приключение в чужда страна с чужди хора, не означаваше вече нищо за него.