Но не лъжичката интересуваше Хиро. Младежът седеше почти на една и съща височина с него извън реда. Когато той допря бирената кутия до устата си, лейтенантът се вгледа по-добре. Цветнокожият младеж имаше на ръката си златен часовник, който беше много по-плосък от тези, които Хиро беше виждал досега.
Филмът щеше да продължи още около половин час. Хиро наблюдаваше младежа незабележимо. Погледът му постоянно попадаше върху часовника. Мислеше за обаждането на Франк Роян след пожара в „Клерол“. Един цветнокож младеж, който не беше от хотела, един изчезнал плосък часовник, швейцарско производство.
Изведнъж към него полетя тъмен предмет. Хиро се наведе в последния момент. Нещо с трясък се удари в стената, точно над главата му. Избухна смях.
— Видях го! — каза полицаят до Хиро. — Видях съвсем точно кой хвърли кутията.
— Забравете това — каза Хиро. — Виждате ли цветнокожия там отпред, облечен в кожено яке с надпис „Героите от войната“?
Полицаят подсвирна леко:
— Героите от войната — каза той с прегракнал глас. — Господи, аз бях във Виетнам. Малкият посерко…
— Него трябва да хванем — каза Хиро. — Щом прожекцията свърши, ще тръгнем след него и ще изчакаме подходящия момент. Предайте това и на останалите.
Хиро усети, че нервите по дланите му започват да горят, както винаги, когато беше превъзбуден. Прекалено дълго упражняваше професията си, за да не знае, че тъкмо такива невероятни случайности допринасяха за разкриването на престъпления.
Младежът не беше забелязал, че е привлякъл вниманието на полицая. Той се обърна към съседа си и двамата избухнаха в смях. Някъде по-назад прозвуча пронизителен вик. Хиро огледа редовете, но никой не се надигна от мястото си окървавен. Филмът свършваше. Полицаят до Хиро шепнеше нещо в радиостанцията си. Той предаваше на хората от другата страна описанието на негъра и повтаряше заповедта на Хиро, след последния кадър да се изтеглят във фоайето.
— Хайде! — заповяда лейтенантът. Те бързо излязоха от киното. От опит знаеше, че едва вън пред киното се стигаше до насилия. Четирима полицаи останаха във фоайето, други четирима застанаха от двете страни на входа към тротоара. Все още беше потискащо задушно. Колите се влачеха по улицата бавно, като пребити кучета. Тротоарите бяха празни, ако не се смятаха няколкото непредпазливи разхождащи се, които не бяха забелязали кой филм дават тук.
Във фоайето Хиро се облегна на пурпурночервения тапет. Първите момчета излязоха от залата. Те се удряха едни други, но не закачаха полицаите. Хиро затаи дъх. Може би щяха да имат късмет. Може би това беше един от онези дни, в които всичко ставаше като по учебник, където човек можеше да се ограничи само до най-важното.
Трима пуерториканци с широки туристически шапки, голи до кръста се блъснаха нарочно в единия от полицаите. Той запази спокойствие, въпреки че палката трепереше в ръцете му. Момчетата продължиха с крясък. Хиро се вдигна на пръсти. Откри цветнокожия в група облечени с кожени якета момчета. Кимна на другите мъже и тръгна на няколко метра след групата. Миризмата на пот и непрани дънки го блъсна в носа.
Навън ръмжаха двигатели на мотоциклети, чуваше се форсиране на празен ход и палене на стартери. Някой изрева:
— Хей, ще оставим ли прасетата да ни гледат подигравателно?
Но викът не беше подет. Все още всичко оставаше мирно и тихо. Прекалено хубаво беше, за да е вярно. Групата с цветнокожия младеж, когото Хиро в мислите си вече наричаше подпалвача, въпреки че вината му още по никакъв начин не беше доказана, тръгна наляво. Полицаите ги последваха незабелязано дотолкова, доколкото изобщо като хора, които единствени наоколо носеха сини униформи, можеха да следват някого, без той да ги забележи.
Бяха двама бели и двама цветнокожи, на възраст между 15 и 20 години. Трима от тях носеха тъмнокафяви кожени якета, но този, когото Хиро държеше под око, беше до известна степен по-цивилизовано облечен — като че ли наскоро беше получил много пари и ги беше похарчил за дрехи. Групата зави зад ъгъла на блока. Хиро и двама полицаи ги последваха, докато останалите шестима чакаха до киното и до двете коли.
Момчетата свиха в една странична улица. Щом Хиро и двамата полицаи също завиха зад ъгъла, „героите от войната“ хукнаха да бягат. Отклониха се наляво към един двор, затрупан с куп развалини и камъни, където явно неотдавна се бе срутила къща.