— Искам да го чуя още веднъж.
— Бил Спиърс.
— На колко си години?
— На осемнайсет.
— Седемнайсет.
— Според мен. Какво печелите с това?
— Малко истина — каза Роян.
— Подарена. — Кожата на цветнокожия младеж лъщеше от пот.
Хиро каза:
— Живееш в мазето на една отчуждена за събаряне къща. Кой освен теб живее още там?
— Другите.
— Кои другите?
— От клуба.
— Имаш предвид от групата „Герои от войната“.
— Това е клуб.
— Ясно, а във Вирджиния ти си правил реклами по телевизията за снежнобели чаршафи. Май ни мислиш за напълно откачени, а? — Франк Роян даде вид, че побеснява от яд. Владееше рутината на разпитите от много години. Никой не можеше дълго да го залъгва, най-малкото пък този 17-годишен негър, който се смяташе за цветно издание на Джеймс Кейни.
— Слушай — включи се Хиро. — Твоят клуб не ни интересува ни най-малко.
— Какво ви интересува тогава?
— Например часовникът ти — каза Роян.
— И какво си търсил през нощта в неделя срещу понеделник в „Клерол“? — каза Хиро.
— И кой ти плати, за да запалиш на най-горния етаж едно малко огънче? — продължи Роян.
— Кой беше човекът, който стреля? — попита Хиро.
Били Спиърс все още гледаше пръстите си, които на места бяха по-светли, отколкото от другата страна. Между веждите му се събираше пот. Накрая погледна към Роян.
— Какво е това „Клерол“? — попита той отегчено.
— Вече не е — каза Хиро. — БЕШЕ някога хотел.
— Преди да го подпалиш, по-точно казано — отбеляза Роян.
— Не съм подпалвал никакъв хотел.
— Здравата се потиш обаче. Горещо ли ти е?
— Да.
— Но не толкова горещо, като в неделя вечерта, нали?
— Вярно е. В неделя вечер бях на танци. Тогава хубавичко се изпотих.
— Къде беше на танци?
— В клуба „Джинкът“.
— Пак клуб. С кого беше там?
— С моето момиче.
— Как се казва то? Как изглежда? Къде живее? Адрес? Телефон?
— Не знам нито как се казва, нито къде живее. Срещаме се винаги в клуба.
— И как я наричаш?
— Задник например. Или П…
Хиро и Роян се погледнаха. Една вена пулсираше в слепоочието на Хиро.
— Тя ли ти подари часовника? — попита той спокойно.
— Точно така, човече. Тя винаги ми прави такива подаръци.
— Някой видя ли ви заедно в клуба?
— Там имаше цял куп хора, да, човече. Напълно е възможно някой от тях да ни е видял.
— Къде се намира клубът?
— От другата страна на границата, човече. В Харлем. Там, където за бели ченгета става опасно.
— Има и черни ченгета, ако още не си забелязал.
— Внимавай, момче! — каза Роян. — Имал си нож в себе си и си нападнал с него полицейски служител. Освен това на ръката си имаш часовник, който е краден. Това е достатъчно, за да те наредим така, че повече да не можеш да си вдигнеш опашката — никога. Сега искам да знам, какво си правил в „Клерол“, кой ти възложи поръчката и кой изстреля смъртоносните куршуми?
Хиро избърса устни с опакото на ръката си. Десният му клепач играеше.
— Я пак ми кажете, какво беше това „Клерол“? — попита Бил Спиърс невинно.
Франк Роян въздъхна и седна зад бюрото. Разпитът се провеждаше в неговия кабинет. Небето зад него потъмняваше.
— Правиш грешка, момче — каза той спокойно. — Изглежда, си мислиш, че твоите господари са дяволски могъщи и две обикновени ченгета изобщо не биха могли да бъдат опасни за теб. Но подпалването на пожар, комбинирано с убийство, е нещо, при което никой не би застанал зад теб. Въобразяваш си, че ще изпратят някой адвокат-звезда, който да те измъкне оттук. Дълго ще има да чакаш за това. Единствените, които все още се интересуват от теб, сме ние двамата — Джеймс Хиро и аз. Използвали са те, момчето ми, и ние тримата знаем кой. Мислиш се за много печен, но за мафията си само една дребна риба, която на всичко отгоре е черна. Помисли над това!
Докато Роян говореше, Били Спиърс дори не мигна. Но сега прокара език по розово-кафявите си устни.
— Може ли чаша вода? — попита той.
— Не. Водата през това лято е малко.
— Искам адвокат!
— По това време нито един проклет адвокат няма да си направи труда да си размърда задника до това тъпо управление. Забрави за това!
— Не зачитате правата ми! — крещеше Спиърс.
— Хората, които в неделя през нощта са спали в „Клерол“, също са имали права.
Били Спиърс увеси глава на гърдите си. Двамата полицаи напрегнато чакаха как ще изглежда лицето му, когато отново изправи глава. Ще продължава ли да бъде упорито и отегчено? Или несигурно, разкривено като лицата на всички, които се канят да направят признание.
В този момент иззвъня телефонът. Хиро леко трепна. Роян го остави да звъни. Един, два, три, четири, пет пъти.