— Да, тук Роян, Манхатън-Уест.
Цветнокожият вдигна поглед, мъчейки се да запази самообладание. Роян го гледаше безизразно, докато притискаше слушалката до ухото си. Той не каза: КОЛКО ПЪТИ СЪМ ТИ КАЗВАЛ ДА НЕ МИ СЕ ОБАЖДАШ В УПРАВЛЕНИЕТО, въпреки че отсреща беше Фелисити Паркър. Той слушаше със стиснати устни, когато тя го питаше дали ще се прибере тази вечер вкъщи и дали да сготви нещо. Накрая той каза:
— Мисля, че не.
— Извинявай, Франк, но това не беше всичко. Не бих се осмелила да ти звъня само заради яденето.
— Какво има още? — попита Роян. Хиро и Спиърс го наблюдаваха, като че ли само чакаха да затвори.
— Спомняш си за нощното обаждане вчера, нали? — попита Фелисити. Роян тъкмо мислеше за стотен път: КАК МОЖЕ ЧОВЕК ДА СЕ КАЗВА ФЕЛИСИТИ? Но сега отново бе погълнат изцяло от разговора.
— Точно когато се позвъни, исках да ти кажа нещо. Но бях прекъсната, а след това ти толкова бързаше, че забравих.
— Е, и?
— Свързано е със случая. Мислех, че може би ще е важно. Познавам човека, който се крие.
— Кого?
Франк Роян затаи дъх.
— Милт Гудман, синдикалният лидер. Има при нас сейф. Мислех, че ще те интересува.
За миг всичко около Франк Роян се завъртя. Ръката му стисна телефонната слушалка. Клепачите му трепкаха. Когато отново заговори, се опитваше да подбира най-безобидни думи. Каза:
— Благодаря. Точно това ми трябва. Знае ли още някой за това?
— Не, Франк.
— Окей, това е добре. Но най-добре на първо време да запазим това за себе си. По-късно ще говорим пак.
— Да, Франк. Тогава до довечера.
— Да. Благодаря, че се обади.
Роян затвори. Хиляди мисли се блъскаха в главата му. Изглежда, днес му беше щастлив ден. Ето го шанса, единствения шанс, който никога няма да се върне. Тогава забеляза, че Хиро и Спиърс внимателно го наблюдават. Опита се да се концентрира.
Погледна Спиърс и каза:
— Бяха от отдела за търсене на следи. В „Клерол“ са намерили двулитрова бутилка, която е била пълна с бензин. Като по чудо е останала здрава. От нея са успели да свалят перфектен комплект отпечатъци от пръсти. Ще изпратят някой, който да ги сравни с твоите, Били.
Лицето на цветнокожия като че ли щеше да се пръсне на парчета. Той вдигна ръце, но след това безпомощно ги отпусна.
— Това е блъф — извика той. — Бях с ръкавици. Освен това не беше бутилка, а…
— Метална туба. Знам — каза Роян. Той погледна Хиро, след това момчето. Хиро наблюдаваше само момчето, но не триумфално, а почти безразлично.
Спиърс гледаше ту единия, ту другия. След това разбра, че току-що си бе нанесъл смъртоносен удар, и скочи:
— По дяволите, извозихте ме! Мръсни свине, извозихте ме!
Той отпусна глава върху масата и започна да плаче. Хиро и Роян мълчаливо чакаха, докато Спиърс проговори. Той разказа всичко — че са го посетили, че не познава човека, че не е знаел как се казва, че мъжът, който му дал хиляда долара, имал вид на италианец. Че за тези пари той е направил един малък фойерверк. Не знаеше от кого е изпратен човекът, не знаеше също кой е бил и наемният убиец. След като огънят пламнал, той веднага избягал, а и името Солдато никога не бил чувал. С една дума, показанията му не придвижиха разследването на Хиро и Роян нито крачка напред. Те не се съмняваха, че момче го казва истината, защото от опит знаеха, че дребните гангстери не познаваха големите, които оставаха в сянка.
Хиро тъжно гледаше напълно сломеното момче, което се беше забъркало в каша, която никога нямаше да може да разбере. За подпалване на пожар със смъртни последици щеше да иде в затвора, но всички останали обстоятелства около подпалването на хотела оставаха неизяснени. Показанията на Спиърс само бяха потвърдили, че убийството е подготвено от мафията.
Солдато обаче все още беше на свобода.
— Хайде да си вървим, Джеймс — каза Роян уморено. Той стана, затегна възела на вратовръзката и облече сакото си. След това извика един полицай, на когото Спиърс щеше да диктува показанията си, преди да го затворят за предварително следствие. Хиро също си облече сакото.
— Ела да те черпя едно кафе! — каза Хиро. Хвана Роян за ръката и го помъкна към тихо бръмчащите автомати в коридора. — Винаги става така. Дребна риба като Спиърс можем да хванем, но до големите акули не можем да се приближим.
— Щом винаги става така, защо тогава се вълнуваш, Джеймс? — попита Роян. Той си сложи шапката и оправи периферията й.
— Защото сред дръвниците, които се занимават със случая, трябва да има поне един със сърце — каза Хиро. — Мъже като този зловещ Солдато или като Виторио Касалонга, които контролират всичко тук, в Ню Йорк…