— Капитан Роян, лейтенант Хиро — каза Роян.
Мъжът кимна и пое подадената му ръка.
— Сержант О’Брайън — представи се той.
— Това ли е тя?
Сержантът премълча едно: Естествено, какво си мислите, че тук навсякъде се въргалят трупове ли? — и отговори просто:
— Да.
Експлодираха светлини на светкавици. Роян и Хиро огледаха трупа. Тя лежеше по гръб. От главата и лицето вече нищо не можеше да се различи. Вратът й беше в локва изсъхнала кръв. Лекарят тъкмо си прибираше нещата. Някой беше очертал контурите на жената с тебешир върху килима.
— Противно — каза Роян.
— Нормално — отвърна Хиро.
Лекарят се приближи до тях, представи се и каза:
— Коя е причината за смъртта, не е необходимо да казвам, нали?
Очите на Хиро горяха като от неизплакани сълзи. Мислеше за Кати. Защо не лежеше тя сега тук, на мястото на това хубаво младо момиче? После затвори очи и видя една картина — младата жена, залитаща от удара на куршума. Той поклати глава.
— Самоубийство, нали? — попита Роян лекаря. Лекарят свали очилата си и ги сложи в горния джоб на сакото си.
— Е, да, едва ли е било линч, капитане. Пистолетът беше в ръката й и доколкото мога да твърдя това сега, ъгълът на изстрела също съответствува. Кожата и косата на слепоочието също са обгорени. Сигурно много ще сгреша, ако кажа, че това не е самоубийство.
Хиро попита:
— Какво установи експертизата на следите?
— Няма следи — каза сержантът. — Работила с над ръкописа за Касалонга, затова ви позвъних. Изведнъж текстът прекъсва, а след това само е написано: „Не мога повече…“
— Класически случай — каза Роян.
— На мен ми се струва прекалено класически — възрази Хиро. — Няма ли следи от насилствено влизане или за присъствие на втори човек?
— Не — обясни О’Брайън. — Ако е била убита от някого, то той трябва да е прелетял. Като супермен.
— Или е бил особено предпазлив — отговори Хиро. — Като Солдато.
— Джеймс — каза Роян. — Случаят е ясен. Имаме достатъчно работа и без да измисляш убийства от фантоми.
— Солдато не е убиец-фантом — каза той упорито. — Той е реалност и убива, а аз най-сетне бих искал да знам, кой се крие зад това? Кой, по дяволите, е Солдато?
Роян се приближи до приятеля си и леко сложи ръка върху рамото му.
— Вероятно Солдато й е почукал на прозореца и тя така се е изплашила, че се е самоубила — каза лекарят. — Извадила е пистолета от чекмеджето и се е застреляла, след като преди това бързо е написала върху листа „не мога повече“, вместо да ни остави малка скица от лицето му.
— Не — каза Хиро, — но е могъл да застане пред вратата. След това е позвънил, изблъскал я е в хола, притиснал я е към себе си и е стрелял в слепоочието й. После е сложил пистолета в ръката й и е написал изречението върху листа.
— Не звучи съвсем неприемливо — каза О’Брайън. — Особено ако се помисли над какво е работила Сара Миърс.
— Как тогава убиецът е минал през портата? — попита един от присъствуващите.
Хиро сви рамене.
— Може би е позвънил и на портата или пък е скочил през зида и се е промъкнал през парка. От Виетнамската война насам това го може всяко американско момче.
— Не знам — каза Роян замислено.
— Хората от отдела за експертизи трябваше да проверят клавишите на пишещата машина — каза Хиро. — Буквите, с които е написано изречението Н, Е, М, О, Г и така нататък.
Две минути по-късно информацията бе дадена: „Те са били изтрити, лейтенант. По останалите все още има отпечатъци от пръсти и мазни петна.“
Хиро погледна Роян. Роян също го наблюдаваше.
— Какво доказва това, Джеймс? — попита той. Но в погледа му имаше друг израз, полусъмнение, полувъзхищение.
— Могат да се докажат две неща, Франк — отговори Хиро. — Че Сара Миърс наистина е била убита. Но това може и да означава, че сама е избърсала клавишите, за да ни накара да повярваме, че е била убита. Във всеки случай не бива веднага да слагаме тази история в архива.
— Както кажеш — отдъхна Роян. Той се обърна към лекаря: — Тогава изпратете докладната си до мен — Манхатън-Уест.
— Утре вечер — каза лекарят. Той кимна на присъствуващите, взе чантата си и тръгна. Санитарите предпазливо сложиха трупа в един пластмасов чувал и затвориха ципа.
Хиро и Роян се сбогуваха със сержант О’Брайън и излязоха. Тук, навън, през нощта беше по-прохладно, отколкото в града. Вятърът шептеше в короните на дърветата, които обграждаха къщата.
— Навън може да се живее — каза Роян.
— И да се умре — добави Хиро. — Утре ще издърпам ушите на Касалонга.
— Не — отговори Роян. — Ти продължаваш да се занимаваш с пожара! Касалонга поемам аз.