— Значи ме обичаш? — установи Лаура. — Казваш това много рядко.
Хиро не отговори. Знаеше, че не е говорил често за това. Но винаги го отдаваше на факта, че се виждат много рядко. Досега нито веднъж не бяха имали възможност да мислят за общо бъдеще.
— Ще те дразни ли, ако запаля една цигара? — попита Лаура.
— Не. Почакай, ще ти донеса!
Хиро скочи от леглото. Мускулите играеха под гладката му едва окосмена кожа. Той имаше хубаво тяло, както Лаура със задоволство установи, гледайки го без всякакво стеснение. Той се върна с един пепелник и цигарите й. Подаде й огънче. Не го дразнеше, като я гледаше да пуши, въпреки че той самият също много беше пушил преди, а повечето покаяли се пушачи обичаха да се правят на мисионери.
— Ти кога всъщност ги отказа? — попита Лаура.
— Там, където другите се пристрастиха към тях. Във Виетнам.
— Там ли научи и твоите трикове? С момичетата в Сайгон?
— Не, това е репертоарът на един средно надарен любовник.
И двамата се засмяха. Лаура притисна лице към корема му, близо до все още леко възбудения му член, и издуха дима в космите му.
— И аз те обичам — каза тя. — Обичам те, както никога досега не съм обичала нито един мъж в живота си. Затова за мен ти винаги си чудесен. Каквото и да правиш.
Хиро го полазиха тръпки по тила. Това вече беше прекалено много. Никога не бе очаквал, че ще може да изживее подобно нещо. И то след разочарованието с Кати. А това беше любов, която не изключваше детето му, напротив, приобщаваше го — така, както трябваше да бъде в едно истинско семейство.
— Всъщност мислила ли си някога за женитба? — попита той.
Тя продължи да пуши спокойно и след това изгаси цигарата си в пепелника, който беше върху голото й коляно.
— Да — каза тя. — Мислиш ли, че ще ни потръгне? Един полицай и една детегледачка. И двамата фанатично отдадени на професията си, почти нямат време и живеят далеч един от друг?
Хиро се засмя.
— Разбира се, че като се оженим, ще живеем заедно. А аз изобщо не обичам професията си. Понякога даже я мразя. Упражнявам я, защото някой трябва да я упражнява и защото вероятно го правя по-добре от повечето други. Но трябва да мислим и за Мириам.
— Да — каза Лаура. — Мириам би могла да бъде при нас. Вече съм мислила за това и ти обещавам, че ще продължавам да мисля за това. Обичам те, но сега съм уморена. Хайде да спим.
— Добре — каза Хиро. Той изгаси нощната лампа, зави Лаура и себе си с одеялото и легна.
Лаура притисна глава до гърдите му. Той чувствуваше дъха й, а през гладката й коса можеше да усети формата на главата й. Миглите й го гъделичкаха, като отваряше и затваряше очите си.
— Накъде гледаш? — попита той.
— Към прозореца — отговори тя.
Той също погледна към прозореца. През цепнатината на щорите в малката стая проникваше светлина.
— Ти си смешно момиче — каза той.
— Защо?
— Защото гледаш към прозореца през нощта.
— Да — каза тя.
Той обгърна с ръка раменете й и почувствува, че умората завладява тялото му.
— Сигурна ли си, че е бил Милт Гудман — питаше Франк Роян. Беше запалил свещи и отворил бутилка вино. Бутилката беше почти празна, като Фелисити бе изпила лъвския пай.
— Да — каза тя. — Като видях снимката му по телевизията, веднага го познах. Бил е няколко пъти в кабинета на мистър Уорън.
— И има при вас сейф?
— Да. Ела целуни ме.
Франк се наведе над нея без желание и докосна с устни влажната й уста. В момента други мисли се въртяха в главата му и не му беше до глупави нежности. Дали ставаше дума за този сейф, за който беше говорил Гудман? Вероятно. Едва ли можеше да се предположи, че Гудман има два сейфа. Но нямаше да е лесно да се добере до парите.
— Знаеш ли какво съхранява той там?
— Мистър Гудман ли? Не, това знае само самият той. Дори Чарли Уорън не знае. Банкова тайна, разбираш ли?
— Да, да. Мислиш ли, че би могъл да се добере до сейфа?
— Чарли? Искам да кажа мистър Уорън? Че за какво му е?
— Не знам дали му трябва, а дали би могъл?
— Ама и ти задаваш едни въпроси, Франк. Това наистина ли е свързано с твоя случай?
— Естествено, иначе нямаше да ме интересува. И така — би ли могъл или не?
— Официално — не — каза Фелисити след кратко размишление. — Неофициално — може би да. В края на краищата той е директорът. Всяка банка може, ако иска, да отвори сейфа на клиента си.
Тя се приближи към него, хвана ръката му и я целуна. След това се закиска.
— Франк и Фелисити, Фелисити и Франк — каза тя. — Звучи добре, нали?
— Да. Страхотно.
Франк допря чашата до устните си, отпи от виното и запали цигара. Дванайсетата през последния един час.