Франк Роян пусна щорите на прозореца в кабинета си. Главата го болеше от многото алкохол и никотин. Беше спал съвсем малко. Вън искрящото лятно слънце разпалваше фойерверки от отражения върху прозорците на околните сгради. Тази сутрин Манхатън беше симфония от синкав метал и злато, с ръждивочервени нюанси. Пушеците от изгорелите газове още не бяха стигнали до горните етажи. Дори в далечината можеха да се видят очертанията на Хъдсън.
В чашата му до телефона съскаше содена таблетка. Франк взе чашата, притисна слушалката между главата и рамото си и с другата ръка набра номера. След това изпи шумящата течност и се оригна.
В същия момент на другия край на линията се обади глас:
— Касалонга-Ентърпрайз.
— Свържете ме с Виторио Касалонга — каза Франк Роян.
— Кой е на телефона, моля?
Гласът беше хладен и безизразен. Автоматичен телефонен секретар, който можеше самостоятелно да мисли.
— Капитан Франк Роян, управление Манхатън-Уест — излая Роян.
— Момент, господине.
Роян чакаше. Пулсът му силно и отчетливо биеше нанякъде, но нямаше време да мисли за това. Той слухтеше в слушалката, любопитен да чуе гласа на Касалонга. Той говореше тежко и натъртено.
— Да, моля?
— Мистър Касалонга, името ми е Франк Роян, капитан Франк Роян. Искам…
— Радвам се да ви чуя, капитане — прекъсна го гласът, — но аз не съм мистър Касалонга. Името ми е Карло Ланджела. Какво мога да направя за вас?
— По най-бързия начин да ме свържете с вашия шеф, сеньор Ланджела — каза Роян ядосан.
— Страхувам се, че това няма да е възможно — отвърна Ланджела. — Дон Виторио замина.
Тонът му стана снизходителен. Сега той говореше вече за дон Виторио вместо за мистър Касалонга. Като че ли Роян беше някой незначителен италиански пекар, който иска да помоли за дребна услуга.
— Кога се връща?
— Това не ни е казал.
— Къде мога да го намеря сега?
— Страхувам се, че това също няма да е възможно.
Роян кипеше от яд и се потеше. Но полагаше усилия гласът му да звучи безразлично, като казваше:
— Все някой във фирмата ви знае къде се намира мистър Касалонга. Когато този някой говори следващия път с него, нека му предаде, че мистър Касалонга ще трябва по най-бързия начин да транспортира италианския си лайнен задник, преди аз да дойда да го взема. Става дума за убийство. Разбрахте ли ме?
— Опитах се — каза гласът хладно.
Роян тръшна слушалката върху вилката и се оригна още веднъж. „Господи, този път излезе от релсите“ — каза си той. След това доволно се ухили.
Намерихте ли го?
Да.
Крие се в пристанищния квартал до Ист Ривър. Всяка вечер се мотае в бара на Джими. Е, поправете грешката си.
Не беше грешка, а непреодолима пречка.
Убийте Гудман, Солдато.
Жълтата светлина, падаща от тавана, и сянката деформираха лицата им. Ти, тлъст паяк, мислеше Солдато. Седиш в мрежата си, а не искаш дори сам да убиваш, както правят това всички порядъчни паяци.
След това вече ще можете да си починете, Солдато. Не бива да ви използвам прекалено често, иначе всичко може да отиде по дяволите. Вие сте твърде ценен за мен. Незаменим.
Знам кой сте, Касалонга.
Това не е трудно да се отгатне.
Знаете ли аз кой съм?
Залавяйте се за работа. Убийте Гудман. Не мислете повече за мен. Един за друг ние не сме нищо повече от две светлини в тунел, разбирате ли? Нищо повече от светлини в тунел.
Мъглата се изкачваше от Ист Ривър и се стелеше над доковете. Барът на Джими се съпротивляваше срещу лепнещата влага. Червеният светлинен надпис на малката работническа кръчма беше като позорно петно. През прозорците Солдато виждаше зелените стени и кръчмаря до машината за кафе. Никой от мъжете, които седяха там, не изглеждаше като Милт Гудман, синдикалния лидер.
Солдато стоеше в една тъмна асфалтова алея, откъдето можеше да наблюдава входа. Ръката му беше върху дръжката на оръжието в джоба на сакото му с антрацитен цвят. Чакаше отдавна, но не губеше търпение. Беше като робот, стоящ неподвижен в готовност, докато някой импулс го приведе в движение и той изпълни програмата си без емоции и неудържим.
Чуха се бързи стъпки. В тъмнината на дока се приближаваше един човек. Той се беше насочил към кръчмата, като че ли трябваше да спази важна уговорка и се страхуваше, че ще закъснее. Беше с бяла риза и кафяв панталон. Също кафяво сако беше метнал през рамо. Когато почти беше стигнал до вратата на бар „Джими“, Солдато излезе от сянката.