Лицето на късния гост, осветено от идващата от прозорците светлина, можеше да се разпознае ясно. Вече нямаше почти никаква прилика със снимките във вестниците. Като видя, че мъжът се приближава към него, Милт Гудман вдигна поглед. Изразът на лицето му се промени. Отпуснатите черти на лицето се изопнаха. В очите му се четяха примирение и облекчение.
— Свърши ли се вече? — попита той.
— Да — отвърна Солдато.
— Не беше много трудно да ме откриете, нали?
— Не знам. Нямам нищо общо с това.
— Вие сте само убиецът, нали? Вие само ще ме убиете.
— Да.
— Струвате ми се някак познат.
— Възможно е. На повечето хора смъртта им изглежда позната, когато дойде време.
Гудман отстъпи назад. Той видя ръката на другия в джоба на сакото и знаеше, че там е скрито оръжието и че то е насочено към него. Знаеше също, че щом е видял лицето на другия, изход за него вече нямаше. Срещу такъв човек той нямаше никакви шансове.
Почти като приятели двамата мъже в нямо съгласие се отдалечиха от вратата на кръчмата и тръгнаха по улицата един зад друг. Солдато беше приятно развълнуван от стоическото спокойствие, с което профсъюзният лидер приемаше съдбата си. Лицето му беше безизразно като лицата на заловените виетнамски бойци от съпротивителната армия малко преди да бъдат екзекутирани.
Зад бара на Джими двамата мъже завиха надясно, натам, където доковете тънеха в мъгла. Крановете се издигаха към нощното небе като огромни паяци. По асфалта блестяха малки локви. Пътят им бе обграден от натоварени със сандъци палети и омазнени варели.
Тогава нещо стана. Изведнъж Милт Гудман изгуби самообладание. Облекчението, което беше изпитал със съзнанието, че вече няма да е необходимо да се крие, беше изместено от кипящото желание за живот.
С див животински вик Гудман хукна да бяга. Хвърли сакото си на земята и затича с големи крачки към прикритието на мъглата и тъмнината.
Солдато не беше изненадан ни най-малко. Беше предвидил това. Не можеше да има спокойствие, което да продължи толкова дълго, и то пред лицето на смъртта. Без да трепне и един мускул по лицето му, той извади тежкия пистолет от джоба на сакото си. Вдигна ръка, подпря я върху лакътя на другата и бързо се прицели. Пред револвера на професионален убиец Гудман нищо не можеше да го спаси, дори и тичането на зигзаг.
Солдато натисна спусъка два пъти. Два пъти прозвуча кратък сух пукот. Двете остри пламъчета се стопиха, а барутният дим от дулото на револвера се разсея в мъглата.
Гудман спря, като че ли се беше спънал в невидимо въже. Разпери ръце и падна на колене. Върху бялата му риза се появиха две червени петна. Той се запрепъва, падна напред и остана да лежи с разперени ръце. Умря веднага. Солдато бавно се приближи до трупа. Дясната ръка висеше под тежестта на револвера. Стъпките му отекваха по мокрия паваж. Беше готов да стреля още веднъж, но знаеше, че не е необходимо.
Гудман лежеше по очи. Солдато се наведе и го обърна по гръб. Очите на синдикалния лидер бяха отворени. Солдато не си позволи жест на триумф или удовлетворение, въпреки че отново безупречно си беше свършил работата. Опипа с пръсти раната, кимна и отново се изправи. Беше ли чул някой изстрелите?
Двайсет и четири часа по-късно Франк Роян стоеше до прозореца на верандата в къщата си извън града и гледаше към градината. Върховете на дърветата се полюшваха на вятъра. Надвечер се беше захладило и, изглежда, се задаваше буря. Храстите шумяха, тревата бе приведена към земята, а малкото езеро беше настръхнало.
Роян доволно се усмихваше. Къщата си заслужаваше наема. И ако всичко вървеше, както той си го представяше, скоро щеше да има още една къща.
Беше малко след осем. След около четвърт час Джеймс щеше да е тук. Масата в кухнята вече беше сложена. Върху покривката на червени и бели квадрати имаше две чинии, две чаши и цял куп бутилки бира „Будвайзер“. В тигана върху печката цвъртяха два стека.
Роян се обърна и отиде в кухнята. Време беше да сложи в средно горещо олио и пържените картофи. Опитваше се да си спомни кога за последен път двамата с Джеймс бяха прекарвали приятна вечер заедно. Беше минала цяла вечност. Със сигурност няколко години — преди раздялата на Джеймс и Кати.
Дано да дойде навреме. Стековете трябваше да се пържат най-много още пет минути, а и картофите скоро щяха да бъдат готови. Роян отпи от уискито си със сода, с което си поддържаше настроението по време на готвенето.
А то отново се беше подобрило, откакто пристигна тук. Разочарованието, че не беше намерил Касалонга, и кавгата с Фелисити, която не можеше да разбере, че той не искаше тя да е при него тази вечер, му бяха опънали нервите. Все пак му беше дала частния телефонен номер на Чарлз Уорън.