Позвъни се. Роян изтича през хола в коридора и отвори вратата. Светлината падна върху ухиленото лице на Джеймс Хиро.
— Джими, старче, влизай.
Роян усети как сърцето му се разтуптя от пристъп на внезапна сантименталност. Може би това се дължеше на уискито, но все пак всичко беше както преди. Двамата мъже се погледнаха, мислеха едно и също. Облечени бяха в трика и шорти, пот течеше по лицата и вратовете им, косите бяха полепнали по челата им, а топката като че ли беше спряла във въздуха, когато Кати ликуваше, а Франк крещеше: Хвани я, хвани я, хвани я, Джеймс!
— Ммм, хубаво мирише — каза Хиро. Той размаха една бутилка, все още увита в торбичката от супермаркета.
— След малко ще е готово. Съблечи си сакото, ей там има закачалка. Още не си идвал тук, нали? Разгледай и се чувствувай като у дома си. След три минути ще се видим в кухнята.
Хиро връчи бутилката на Роян и тръгна през хола към верандата. Като идваше с „Камарото“ насам, установи, че къщата бе съвсем близо до центъра „Майъм“ и че тук извън града е много хубаво.
Бурята, която се разразяваше по улицата с лентовидни светкавици, минаваше през декоративните храсти в градината и ги разклащаше силно. Един порив на вятъра разроши косата му. След горещината през деня това беше едно хубаво усещане.
— Джеймс, идвай, яденето е готово.
Той остави вратата отворена и отиде в кухнята. Яденето беше хубаво, стековете бяха крехки и кървави в средата, а пържените картофи имаха необходимата хрупкавост. Двамата мъже поляха всичко това с няколко бутилки „Будвайзер“ и след това седнаха в хола, където бяха спиртните напитки. Двамата се наслаждаваха на възможността веднъж да бъдат сами заедно, без женска компания. Бяха си свалили саката, с разкопчани яки на ризите, а лампите бяха изгасени с изключение на една. Наслаждаваха се на въздействието на алкохола и на нахлуващия хладен нощен въздух.
— Как е Мириам, Джими? — попита Роян. — Нали пак беше при нея. Как изглежда?
— Занесох й една механична играчка, но като я навих, Мириам се разпищя.
Роян мълчеше и замислено отпи от чашата си.
— А Лаура? — попита той след това.
— Прави каквото може. Всички правят каквото могат. Лаура е добро момиче.
— И аз имам такова впечатление — каза Роян.
Хиро не попита как вървят нещата между него и Фелисити, защото вече беше чул много оплаквания в службата и по телефона в това отношение. Роян беше човек, който караше всички около него да се занимават с проблемите му, и затова толкова по-странен се виждаше на Хиро фактът, че приятелят му вече дни наред упорито мълчеше, въпреки че съвсем очевидно нещо страшно го занимаваше.
— Тежи ли ти нещо, Франк?
Роян вдигна поглед. Очите му се свиха.
— Защо?
Хиро сви рамене.
— Имам усещането — каза той, — че нещо ти се върти из главата. Има ли нещо общо със случая?
— И да, и не. Сега не мога да говоря за това. Още не. Когато дойде време, ще научиш пръв.
Хиро отпи една глътка. Погледна Роян замислено. Роян издържа на погледа му няколко секунди, след това изви очи към градината. Изведнъж между тях се промъкна странна отчужденост — като че ли всеки криеше някаква тайна от другия.
— Понякога Мириам не ми се вижда чак толкова болна — каза Хиро тихо. — Понякога дори ми се струва, че между нея и нас например няма никаква разлика.
— Какво имаш предвид?
— Мириам е в състояние да гледа втренчено някой предмет часове наред — полирано копче на някой син блейзер, пламъка на свещ или пистолета ми — преди. Дявол знае какво вижда в тях. Във всеки случай повече, отколкото ти и аз. И сега мисля за нас, Франк, за теб, за мен и другите ченгета. Това, което за Мириам представлява едно копче или дръжката на брава, това е за нас случаят, над който работим в момента. Занимаваме се изключително само с него, изпитваме същото омайване, не можем повече да се отделим от него. Ставаме слепи и глухи за всичко, което не е свързано със случая, оставяме всички инстинкти освен криминалисткия да залинеят и се превръщаме за околните в чудовища. Наричат ни говеда и свине, а ние твърдим, че всеки човек е потенциален престъпник.
Роян мълчеше и пиеше. Беше достатъчно интелигентен, за да разбере какво целеше приятелят му, и знаеше, че Хиро има право. Хиро се лъжеше само в едно отношение. Него, Роян, не го омагьосваше случаят като такъв, а парите, парите, които той трябваше да му донесе.
— После? — каза той. Намираше гласа на Хиро и тембъра му за приятни. Беше почти като в гимназията, когато заедно разсъждаваха над някой проблем и гласът на Хиро ставаше все по-разпален. Сега би предпочел да си затвори очите и само да слуша.