— И най-ужасното в това е, че тази страст към професията вече не се различава от вманиачеността. Погледай някой човек, който не може да свали поглед от колата си. Погледай някой войник или някой полицай, или някой убиец, когато си играе с оръжието. Понякога слагам лугера си на масата и изпадам в истинско опиянение. Гледайки го, мога напълно да се самозабравя в този миг.
— Ти имаш лугер? — попита Роян учуден.
— Имах някога, вече нямам.
Изведнъж, за първи път, откакто се бе върнал от Виетнам, Хиро го обзе непреодолимо желание да запали цигара. Роян пушеше „Лъки Страйк“. Кутията беше на масичката.
— Мога ли да си взема една цигара? — попита Хиро.
— Естествено, вземи си.
Роян се наведе и подаде на Хиро отворената кутия. Хиро също се наведе и се опита да си извади една цигара от кутията.
— Ноктите ти са червени — каза Роян.
Хиро извади цигарата и я сложи в устата си. Наистина ноктите на средния и на безименния му пръст имаха малък ръждивочервен кант.
— Това е кръв — каза той. — Порязах се вкъщи, в банята. Знаеш какво е жилището ми.
— Да.
Роян подаде на приятеля си огън. От първото дръпване след толкова години на Хиро му се замая главата. Изненадан беше от лошия вкус на цигарата.
Какво всъщност искаше да кажеш преди малко? — попита Роян.
Хиро малко се замисли.
— Вероятно това, че всички ние носим в себе си по малко аутизъм, че живеем в един аутистичен свят. И че на деца като Мириам почти може да им се завижда, защото са сами със себе си в този свят, още почти невинни в един рай, от който ние сме прогонени и в който никога вече не можем да се върнем. Те не се измъчват непрекъснато от съмнения и угризения на съвестта и не е необходимо постоянно да се питат дали правилно се отнасят към околната среда. Те не страдат и от нарушените връзки с техните събратя.
— Мисля, че отиваш малко далеч, Джеймс — каза Роян замислено.
— Може би — съгласи се Хиро. — Но помисли — кой от нас няма и потайна страна, затъмнена от желания, които с цялата си сила ни теглят във водовъртежа си? И кой от нас може да говори за това дори и да иска?
— Да — каза Франк Роян. — Може би си дяволски прав, Джими.
Той стана, за да донесе от хладилника нова бутилка скоч.
14
МИЛТ ГУДМАН, СИНДИКАЛЕН ЛИДЕР, МЪРТЪВ. ВИСОК, СНАЖЕН, РЪЦЕ НА РАБОТНИК. СВЕТЛОСИНИ ОЧИ, ЛЕКО ЧЕРВЕНИКАВИ ПО КРАИЩАТА. ЗЕНИЦИТЕ ОТРАЗЯВАТ СЛЪНЦЕТО. КОСИТЕ ПОСИВЕЛИ ОТ ПРАХА, НОСЕН ПРЕЗ ДОКА ОТ СУТРЕШНИЯ ВЯТЪР. БЯЛАТА РИЗА, ИЗЦАПАНА С МАСЛА И КРЪВ, ПАНТАЛОНИТЕ НАБРАНИ НАГОРЕ, ПОЧТИ ДО КОЛЕНАТА, РЪЦЕТЕ РАЗПЕРЕНИ, ПРЪСТИТЕ ИЗКРИВЕНИ. СНИМКИТЕ, КОИТО МУ ПРАВЕХА СЕГА, НЯМА ДА СЕ ПОЯВЯТ В ПРЕСАТА. ЛИДЕРЪТ НА ШОФЬОРСКИЯ ПРОФСЪЮЗ, ЧИЙТО ВЪЗХОД ЗАПОЧНА ПРИ ПРИСТАНИЩНИТЕ РАБОТНИЦИ, ЛЕЖЕШЕ ПО ГРЪБ. НЕЩО, КОЕТО, ДОКАТО Е БИЛ ЖИВ, НИКОГА НЕ Е ПРАВИЛ; СЪБРАЛАТА СЕ ПО ТАЗА, РАМЕНЕТЕ И ПЕТИТЕ КРЪВ БЕШЕ ПОСИНЯЛА.
— Познаваше ли го, като беше жив? — попита Франк Роян.
— Не — отговори Хиро. — А ти?
— Виждал съм го веднъж.
Двамата офицери от полицията стояха до трупа. Беше десет часът сутринта, хубав слънчев ден. Бурята от предишната нощ беше прочистила въздуха.
Работниците, които бяха намерили Гудман, стояха мълчаливо зад двамата мъже. Пресата още не беше информирана. Няколко полицейски патрули блокираха околността.
— Как така са го намерили чак днес? — попита Хиро. — Сигурно е мъртъв повече от двайсет и четири часа?
— Бил е скрит между палетите — отговори Роян. — Странно е да го види човек такъв. Той наистина нямаше никакви шансове.
Едва сега за първи път го полазиха тръпки, като си помисли за парите и за това, с кого имаше намерение да се бори. Той, един нищожен капитан от градската полиция, искаше да отнеме нещо от главатаря на нюйоркската мафия. Единственият му шанс беше Касалонга никога да не узнае кой е опразнил сейфа.
— Пресата в никакъв случай не бива да бъде информирана за смъртта на Гудман — нареди Роян. — Не преди аз да дам разрешение. Ясно ли е?
— Естествено, Франк. Сегашният момент би бил неблагоприятен. Какво смяташ да правиш?
— Още не знам. Имам впечатлението, че това тук е последният труп. — Той се усмихна измъчено. — В края на краищата и човек като Солдато все някога трябва да си почине.
Хиро сбърчи чело.
— Солдато — каза той и това прозвуча като отвято от думите на Франк ехо. — Мислиш ли, че и това тук е негова работа?
— А ти не мислиш ли? Иначе ти винаги пръв започваш да говориш за Солдато.
— Да, имаш право — каза Хиро. — Странно. Може би му приписваме прекалено много неща.
Преди Франк да успее да отговори нещо, към тях се приближи санитарната кола. На улицата изскочиха двама мъже с бели престилки. Един полицай очерта с тебешир контурите на трупа върху земята.