— Работата ни тук е приключена. Да се връщаме в управлението. — Роян извика при себе си сержанта, който разпитваше двамата работници.
— Опитайте се да разберете дали се е укривал тук наоколо. Ей там има един бар. Разпитайте собственика. Може би Гудман го е посещавал.
Сержантът кимна.
— Разбрано, сър.
Роян не се страхуваше, че собственикът може да си спомни за него. Като тръгнаха с Хиро към колата, той попита:
— Всъщност ти докъде стигна с разследването на убийството в „Клерол“, като изключим Спиърс? Видял ли е някой наемния убиец?
— Досега не съм получил никакви годни свидетелски показания. По-късно още веднъж ще поговоря с наемателите в блока, от който са дошли изстрелите.
Хиро седна зад кормилото и включи двигателя. После насочи колата към крайбрежната улица.
Още предишната вечер Франк Роян сериозно беше решил да посвети Джеймс Хиро в плана си. Поканата за вечеря беше само претекст. Роян знаеше, че Джеймс винаги е имал нужда от пари и че центърът „Майъм“ струваше повече, отколкото Джеймс печелеше. Но разговорът, който водиха, след като вечеряха, отново го разколеба. Не можеше да накара човека, който му беше говорил тези неща, да наруши закона и да си присвои чужди пари — при това доста мръсни пари. Така че сега Роян се намираше в безизходно положение. Човек като Хиро би му свършил чудесна работа, но трябваше да е наясно, че Хиро можеше да му обърка сметките, ако го посвети в плановете си.
Реши да изпълни замисъла си сам. Само че не биваше да се бави прекалено много. Милт Гудман беше мъртъв и мафията щеше да направи всичко възможно да се добере до сейфа — още повече, че знаеше къде се намира. Роян се усмихна кисело. Това сигурно бе така.
След като Хиро го бе свалил до управлението и продължи към „Клерол“, Роян се отправи към най-близката телефонна кабина. Не искаше да говори от служебния си телефон, защото не беше сигурен, че не се подслушва. Нахлупи шапката над очите си и сложи тъмни очила. Беше късен следобед и тротоарът гъмжеше от хора. Роян бавно набра частния телефонен номер на Чарлз Уорън и закри слушалката с носната си кърпа. Но още преди някой да вдигне слушалката от другата страна, той реши, че е по-добре, ако сложи кърпата на устата си и симулира кашлица.
— Ало, кой е? — Гласът звучеше изплашено и не особено жизнерадостно.
— Мистър Уорън? — попита Роян с дрезгав глас, като притискаше носната кърпа към левия ъгъл на устата си.
— Да. Кой се обажда?
— Не можете ли да познаете, господин Уорън? — попита Роян. Той се изкашля за първи път, но отново заглуши шума.
— Мистър Гудман…
— Без имена — каза Франк веднага. — Не знам кой подслушва. Вярно, че съм настинал и гласът ми звучи дрезгаво, но все още може да се разпознае. Нямам време за дълги приказки, но трябва да говоря с вас. — Отново пристъп на кашлица. Самият Роян беше изненадан колко добре имитираше гласа на Гудман. Това, както и кашлицата, трябваше да са достатъчно убедителни, за да накарат Уорън да повярва в неговото съществуване.
— Да, но… — Като че ли банковият директор за момент се усъмни, че наистина говори с Гудман. Но явно беше очаквал тъкмо това обаждане.
— Трябва да се скрия, преследват ме — каза Роян бързо. — Можем ли да се срещнем тази вечер в осем?
Уорън явно беше отчаян. Роян продължи:
— Знам, че сте болен, казаха ми в банката. Но това е въпрос на живот и смърт, мистър Уорън.
— Добре. Къде да дойда?
— Най-добре би било някъде близо до банката. Да речем, телефонната кабина на кръстовището на осма улица и Бродуей. И донесете ключа за банката.
— Не разбирам…
— Моля ви, мистър Уорън! — Нов драматичен пристъп на кашлица.
— Добре, ще видя какво мога да направя.
Роян затвори внезапно. Ръцете му бяха потни. Избърса ги в носната кърпа. След това се засмя. Мина по-лесно, отколкото беше мислил. Смяташе, че Уорън ще се колебае да отиде в банката извън работно време.
Капитанът излезе от телефонната кабина и пресече улицата, за да стигне до управлението. Завладяла го беше решителност. Видя отражението си в една витрина и разбра, че вече напълно се беше превърнал в акула.
Хиро се върна в управлението късно следобед. Ризата му беше потна под мишниците. Беше уморен, имаше блудкав вкус в устата и го боляха краката.
— Има ли нещо ново? — попита той, въпреки че не очакваше отговор, и продължи към стаята на Франк.
Роян стоеше до прозореца и гледаше към улицата. Обърна се бавно, като че ли полагаше усилие да се върне към действителността.