— Откри ли нещо? — попита Роян. Тесните му устни едва се движеха.
— Навсякъде все същото — отговори Хиро. — Никой не е видял човека. Никой не е знаел, че жилището е дадено под наем. Изглежда, се е появявал там само нощем, ако въобще е ходил повече от един път. Портиерът казва, че в жилището не е имало нито килим, нито завеси. Вероятно той е внесъл тези неща, за да заглуши шума. Но как е станало това всъщност, никой не може да каже.
— Все трябва да е говорил с някого — възрази Роян.
— Не е задължително. Подобно нещо може да се свърши и по телефона, с писмо или посредници. Нашият човек е професионалист.
— Тогава трябва да намерим посредниците. Знаем, че зад всичко това стои Касалонга, но това не ни е от кой знае каква полза. Трябва да можем и да го докажем. Четири убийства за няколко дни дори и за неговите възможности са нещо необикновено.
— Откъде знаеш, че Касалонга има нещо общо с пожара в „Клерол“ и наемния убиец? — попита Хиро.
За момент Роян беше слисан. После каза сговорчиво:
— Шесто чувство. Винаги мога да се осланям на него.
— Тогава шестото ти чувство трябваше да ти подскаже също, че Сара Миърс не се е самоубила — отбеляза Хиро. Роян се ухили.
— То това и направи, Джеймс. Но в момента това е маловажно. Става дума за три четвърти милион долара.
— Три четвърти милион долара? — попита смаян Хиро. — Трябва да ми обясниш.
— Когато убиват синдикални лидери, това е свързано с въпроса за властта, Джеймс. А властта е само друга дума за пари, много пари. Докъде би стигнал ти за три четвърти милион долара?
— Точно дотам, докъдето разрешава законът — каза Хиро. — Защо питаш?
— Просто така — каза Роян. — Забрави го.
— Защо питаш? — повтори Хиро.
— Казах ти, забрави това! — отговори Роян остро. После омекна. — Само понякога си мисля, всъщност човек би могъл да разбере порядъчните хора, които нарушават закона. За пари, заради някоя жена, за да могат да започнат нов живот.
— Един милион долара не са чак толкова важни — каза Хиро.
— Не са ли? — попита Роян. — Знаеш ли какво би могъл да направиш за Мириам само с малка част от тези пари?
Хиро знаеше. Знаеше го прекалено добре. Но избягваше да мисли, че тъкмо Франк е поел ролята на адвокат на злите духове. Обзе го чувството, че всички тези събития са взаимосвързани и че те, Франк и той, са оплетени в тези събития. Чувстваше, че Франк се отдалечава от него. Това беше предчувствие, което можеше да обземе само някого, който знаеше, че скоро ще умре, в навечерието на една битка, която ще вземе живота на мнозина и ще сложи край на всички плетеници.
— За какво, по дяволите, намекваш, Франк? — попита Хиро.
— За нищо. Мисля, че просто съм преуморен. Придаващ прекалено голямо значение на думите ми.
— Не, Франк. През целия си живот ти никога не си бил преуморен. В какво си се впуснал? В това ли? Забъркал ли си се в нещо? Снощи ми направи впечатление, че с теб нещо не е наред. В какво си се впуснал?
Гласът на Хиро беше почти истеричен. Роян се извърна рязко. Смачка лист хартия от бюрото си на топка.
— Впуснал съм се в това, да водя с теб безсмислен разговор — каза той остро. — Ако не се лъжа, ти водиш едно разследване. Искам резултати. Е, залавяй се за работа!
Хиро се вцепени. Лицето му стана безизразно.
— На вашите заповеди, капитане — каза той. Обърна се и излезе от стаята. Роян погледна след него и бавно се отпусна.
Трябваше да го направя, Джеймс, не разбираш ли? Но не знаеше какво всъщност трябваше да прави и имаше ли тук нещо за разбиране.
Виторио Касалонга беше разгърнал пред лицето си вестник и дремеше. Краката му бяха на слънце. Дървените облегалки на шезлонга бяха навлажнени от пот, защото дон Виторио бе навил ръкавите на бялата си риза до лактите. Над вестника бръмчеше пчела. Имотът беше защитен от погледите на любопитните с висок бял зид, а по цялата дължина на зида бяха насадени розови храсти.
Телефонът в къщата звънеше. След третото иззвъняване някой вдигна. След това в тревата се приближиха стъпки. Прозвуча гласът на Карло Ланджела:
— Мистър Уорън е, дон Виторио.
— А, да, много добре. Моля те, дай ми апарата.
Касалонга се изправи, а вестникът падна на земята. За момент на дон Виторио му се зави свят, защото беше станал прекалено бързо. Почака, докато Ланджела му прехвърли кабела в градината, вдигна слушалката и каза:
— Какво има, мистър Уорън?
Той присви малко очи, защото бялата стена отразяваше светлината на залязващото слънце.
— Дон Виторио, той се обади. Телефонира ми току-що каза бързо банковият директор. Гласът му звучеше депресирано и нервно.