— Кой се обади, мистър Уорън? — попита Касалонга.
— Мистър Гудман — изграчи Уорън. — Човекът, когото търсехте. Разбирате ли ме?
— Отлично ви разбирам, мистър Уорън. Казахте, че се бил обадил Милт Гудман, нали?
— Да.
— Това е интересно. И какво искаше той от вас?
— Това, което вие предполагахте. Искаше да се срещнем. Помоли ме да занеса ключа за банката.
— Кога?
— Тази вечер в осем. Трябва да се срещнем с него до телефонната кабина на ъгъла на Осма улица и Бродуей.
— Добре. Надявам се, че сте се съгласили.
— Да, разбира се, както вие искахте. Моля, дон Виторио…
— Да?
— Нали няма да има стрелба? Нали няма да стреляте, докато съм с него!
— Но, моля ви се, мистър Уорън, разбира се, че не. А аз въобще няма да присъствам. И знаете ли защо?
— Не.
— Защото от двайсет и четири часа насам Милт Гудман е мъртъв.
— Да, но…
— Откъде знам това ли? — попита Касалонга спокойно. Той прогони с ръка една пчела от облегалката на стола. — Знам и това е достатъчно. Човекът, който ви се е обадил, мистър Уорън, е мошеник. — За момент Касалонга помисли да не би самият Уорън… Но не, банкерът никога не би посмял да елиминира него, дон Виторио. За това му липсваше решителност.
— Но какво да правя тогава, дон Виторио? — попита Уорън с плачлив глас.
— Ще се държите с него така, все едно че е мистър Гудман, разбрахте ли? Точно така. Ще направите за него това, което бихте направили за Гудман.
— А ако иска да отворя сейфа?
— Тогава ще му го отворите, мистър Уорън. Радвам се, че се чухме. Надявам се, че дъщеря ви е добре и следването й доставя удоволствие.
— Да, благодаря, дон…
Касалонга затвори. За миг остана неподвижен. Нито един мускул не трепваше по лицето му. След това, безкрайно дълго, той започна да се усмихва. Смехът се разля по устните и брадата му като сладко желе.
Един непознат, един дребен гангстер се опитваше да направи големия удар. Това беше добре, това беше много добре. Облекчаваше значително неговата, на Виторио Касалонга, работа. Непознатият щеше да получи парите и да изчезне с тях. Щяха да го наблюдават и да му вземат парите. Чарлз Уорън щеше да подаде заявление до полицията и щеше да го опише. Полицията получава труп, който отговаря на описанието, защото непознатият щеше да плати за дързостта си. Но парите щяха да изчезнат, а върху него, дон Виторио Касалонга, нямаше да падне дори и сянка от съмнение. Защото полицията естествено щеше да повярва, че непознатият е убил Гудман и другите двама в „Клерол“ заради съдържанието на сейфа.
— Карло, махни телефона и седни при мен! — каза дон Виторио. Усмивката все още сияеше върху брадичката му, но нито една пчела повече не се осмеляваше да се приближи до възрастния човек в шезлонга.
Възможно ли беше човек да има две лица? Естествено, мислеше Хиро, повечето хора имат две лица. Нали вчера вечерта го обяснявах на Франк. Но беше ли възможно най-добрият приятел години наред да не забележи, че някой има две лица, две души, че едновременно е и ченге, и гангстер? Разбира се, и това беше възможно, защо не? Франк Роян беше полицай, и то добър. Какво още беше той? Каква игра играеше зад гърбовете на приятелите и колегите си? Хиро знаеше, че трябва да разбере това. Не искаше внезапно да се изправи пред едно решение, за или против Франк, без да е подготвен за това. Вероятно би могъл да се погрижи въобще да не се налага да взема такова решение. Но как да осъществи това?
Хиро отхапа от един хотдог с горчица, който си беше купил на улицата. Избърса малко горчица с палеца си, но ъгълът на устата му продължаваше да лепне. Денят преваляше, а по улиците духаше студен вятър.
Дали не беше несправедлив към Франк? Защо изведнъж беше готов да приписва тъмни машинации на човек, когото смяташе за свой приятел и години наред е бил за него образец? Колко приятелства са развалени заради взаимни безпочвени подозрения? Не заслужаваше ли Франк да му се доверява, докато се появи конкретен повод да го подозира?
Хиро се чувствуваше разкъсан. Той копнееше за някого, с когото можеше да говори по този проблем. Може би с Лаура. Но през следващите дни и нощи Лаура беше заета в „Майъм“, защото сред децата имаше няколко нови пациенти, които трябваше да бъдат наблюдавани непрекъснато.
Може би щеше да е по-добре вместо с Лаура да говори с Франк. Но това не беше възможно. И двамата бяха прекалено изнервени като всеки нюйоркчанин в горещината на последните дни. Вероятно подозрението му беше само продукт на горещината, която превръщаше почтените съпрузи в убийци, която беше накарала един ученик да се изправи срещу учителя си със сачмена пушка, а едно самотно момиче от курса по танци да се отдаде на цяла орда пъпчиви рокери в храстите зад спортната зала.