По дяволите, трябваше да изяде сега този хотдог, да си изтупа трохите от реверите и да си иде вкъщи. Имаше нужда от почивка. Трябваше най-сетне хубаво да се наспи. Тогава някои проблеми щяха да се решат от само себе си.
Манхатън щеше да изкара няколко часа и без лейтенант Джеймс Хиро. Това беше добре и за двете страни — и за Манхатън, и за Хиро. Той седна зад кормилото усмихнат, запали колата и погледна в панорамното огледало. Срещна го празен и объркан поглед.
15
СЕЙФЪТ ШИРОК 60 СМ, ТОЧНО ТОЛКОВА ВИСОК И ТОЧНО ТОЛКОВА ДЪЛЪГ. ВРАТИЧКАТА ОТ СРЕБРИСТА СТОМАНА — ТОЛКОВА ГЛАДКА, ЧЕ ЕДИН СЛЕПЕЦ, ОПИТВАЙКИ Я С ПРЪСТИ, НЕ БИ МОГЪЛ ДА УСЕТИ И НАЙ-МАЛКАТА НЕРАВНОСТ. В МЕТАЛА — ДВЕ КЛЮЧАЛКИ КАТО ДВЕ ОЧИ В НОЩТА. РЕДИЦАТА ОТ МЕТАЛНИТЕ ВРАТИЧКИ В ТРЕЗОРНОТО ПОМЕЩЕНИЕ НАПОМНЯ ШАХМАТНО ПОЛЕ. ОСВЕТЕНИ ОТ НЕМИГАЩАТА СВЕТЛИНА НА НЕОНОВИТЕ ЛАМПИ, ТЕ ПРЕДСТАВЛЯВАХА НАЙ-ВИСША СТЕПЕН НА СИГУРНОСТТА.
В осем без четвърт все още беше светло. В стъклата на телефонната кабина на ъгъла на Осма улица и Бродуей се отразяваше последната светлина на угасващия ден между светлините на колите и светлинните реклами на кината и театрите. По продължение на фасадите на сградите се лееха реклами на червени, жълти и виолетови вълни.
Роян чакаше във входа на едно секс-кино до някакъв пиян с кожено яке. Беше с шапка, светъл шлифер и черни прашни обувки. Десният му юмрук стискаше в джоба на шлифера един полицейски „Питон“. С лявата си ръка притискаше към устата носна кърпа. Така не можеха да го познаят веднага.
Някой влезе в телефонната кабина и започна да разлиства указателя. Не беше Чарлз Уорън. Роян се огледа в двете посоки на улицата. Освен неколцина бизнесмени в костюми, младежи с дънки и червени якета и няколко хипита не се виждаше никой друг. Може би Уорън е взел такси. До банката не беше далеч. Тя се намираше в една пресечка на Осма улица.
Роян беше станал нервен. Потеше се, въпреки че се беше захладило. Устата му пресъхваше. Сега с удоволствие би пийнал уиски, но нямаше време. Дръжката на револвера беше хлъзгава и топла.
В осем без три минути Уорън дойде до телефонната кабина. Беше запъхтян и непрекъснато се оглеждаше. И той държеше носна кърпа в ръката си, но с нея само бършеше потта от челото си. Беше с измачкан костюм.
Роян стисна револвера по-здраво, притисна носната кърпа към лицето си и се отдели от входа на секс-киното.
— Хей, приятел — извика пияният след него, но Роян не му обърна внимание. Насочи се към Уорън. Познаваше го. Фелисити веднъж го беше представила, когато един ден я чакаше след работа.
Щом стигна до банковия директор, той се изкашля и каза:
— Моля, без излишни движения, мистър Уорън. Дръжте се така, все едно случайно сме се срещнали.
Уорън се обърна.
— Мистър Роян, какво правите тук? Ама че случайност!
— Не — отговори Роян. — Ключът у вас ли е?
— Ключът? — попита Уорън. Тогава му просветна. — Вие ли ми се обадихте днес следобед?
— Да. Елате веднага, отиваме в банката.
— Мистър Гудман нали вече не е жив?
— Бързо включихте, мистър Уорън. Хайде, по-живо. Нямаме много време.
Уорън не разбра. Най-напред беше очаквал един беглец, след това един мошеник, а сега срещу него стоеше полицай. Страхуваше се, че връзките му с мафията вече бяха разкрити или че искаха да му натресат нещо друго. Но Роян се държеше твърде необичайно. Той непрекъснато се потеше и кашляше в носната си кърпа.
— Аз не разбирам, капитан Роян — каза Уорън, заеквайки.
Вятърът разпиляваше по Бродуей смачкани вестници. Роян свали ръката си с носната кърпа от устата. Извади от джоба си револвера и го покри с кърпата. Виждаше се само малкото смъртоносно черно дуло, а то сочеше точно към корема на Уорън.
— Сега разбирате ли, идиот такъв? — попита Роян с дрезгав глас. — Хайде да вървим.
И докато Уорън се обръщаше безмълвно, потейки се, обхванат от страх, и тръгна по тротоара пред Роян, като стар човек, който напразно се опитваше да придаде смисъл на нещата, Роян изведнъж разбра, че всичко беше започнало да се проваля. Това прозрение го завари напълно неподготвен и за секунди накара дъха му да спре. Той пъхна пистолета в джоба си и се загледа в краката си. Всичко се заплиташе и той не можеше вече да се измъкне.
След като Чарлз Уорън го беше познал, връщане назад вече нямаше. Трябваше да издържи докрай, а тъй като се бе целил твърде високо, накрая така или иначе те щяха да го хванат. Хвани я, хвани я, хвани я, Джеймс! По-добре да не се беше залавял.