Посетителите от нощния клуб и киното изпълваха тротоарите. Срещу тях се провираха рамене, блъскаха ги. Ако сега Уорън се разкрещеше, Роян щеше да е загубен. Не вярваше, че наистина ще има кураж да стреля. Да стреля и да убие банковия директор.
Завиха в страничната улица, където се намираше „Фърст Ню Йорк сити банк“. Бродуей остана зад тях, а шумът от превозните средства утихна.
Двете кръгли лампи от фасадата на банката хвърляха матова светлина върху тротоара. Директорът на филиала забави ход. После колебливо се обърна.
— Има нощен портиер — каза той. — Освен това алармената инсталация е включена.
Роян се усмихна с ледена гримаса.
— Сега вече разбрахте, нали? — попита той. — Не можете ли да влезете нощем в сградата, понеже сте забравили нещо?
— Мога.
— Е, тогава портиерът ще ви пусне. Мен не ме познава. А вероятно и никога нищо не е чувал за Милт Гудман. Всъщност вие като директор би трябвало да можете да се справите с алармената инсталация. Ако ли пък не… — И ледената усмивка отново се появи. — В края на краищата аз съм полицай. Ако колегите ми се появят, ще се оправя с тях.
— Капитан Роян, вие наистина ли всичко добре… — започна директорът на филиала отчаян.
Но Роян го прекъсна посред изречението:
— Да. Много добре, в продължение на половин живот.
Уорън примирено сви рамене. Досега още не беше забелязал хората на Касалонга, но знаеше, че те са тук и нито за миг нямаше да го изпуснат от поглед. Знаеше и още нещо. Знаеше, че това ченге, капитан Франк Роян от управлението в Манхатън-Уест, щеше да го убие, ако той се опиташе да се измъкне със съдържанието на сейфа. Или той, или Касалонга. Един от тях двамата щеше да се отърве от него, дребния, маловажен Чарлз Уорън.
Двамата мъже на тротоара се гледаха. Докато стояха на страната на закона, бяха овладели всички похвати. Сега бяха само жертви, защото престъплението изяждаше децата си винаги и навсякъде.
— Да вървим — каза Роян.
Те тръгнаха по каменните стъпала към входа на банката. Уорън позвъни. Като нощна аптека, помисли Роян. И също като в нощна аптека нямаше никакви трудности, защото те си имаха рецепта. Портиерът се появи от тъмнината, като риба от дъното на аквариум, позна директора и отвори, след като направи жест на учудване.
— Добър вечер, мистър Уорън. Мислех, че сте болен. Дневната смяна…
— Да, Робърт, вече съм по-добре. Трябва да ида в кабинета си. Аз…
Той започна да се запъва.
Роян се обля в пот. Но след малко Уорън отново се съвзе. Това беше малка банка, а портиерът не беше недоверчиво ченге, а един възрастен човек. Роян беше представен като мистър Гудман от синдикалната върхушка, който трябваше да успее да хване нощен полет за Вашингтон и трябваше да вземе от сейфа си важни документи за Министерството на правосъдието.
Нощният портиер едва не козирува, а Роян едва не се разсмя от облекчение. След това се качиха в асансьора на административния етаж. Миришеше на палисандрово дърво, смазочно масло и застоял дим. Лицата им изглеждаха бледи и болнави. Осветлението в асансьора примигваше.
— По отношение на ключовете от сейфа няма какво да ви залъгвам, нали, Роян? — попита Уорън. Въпреки страха в гласа му се усещаше нюанс на презрение.
— Не — каза Роян. — Вземете и двата! — Той устоя на изкушението да избърше устата си с ръка или да прокара зъби по долната устна. Очите му фиксираха една точка от костюма на Уорън. Така не беше необходимо да го гледа в лицето. Палецът му нервно поглаждаше дръжката на револвера.
Асансьорът спря с въздишка. Двамата мъже тръгнаха по мек мокет. Роян следеше всяко движение на директора. Трябваше да е готов на всичко, дори и на това, че Уорън можеше да задействува алармената инсталация. Бездруго му се струваше странно, че Уорън, когото Фелисити винаги беше описвала като много сериозен, делови човек, сега, без да му мигне окото, правеше неща, от които би трябвало да го заболи сърцето. Дали за това допринасяше дулото на пистолета, или обстоятелството, че имаше работа с полицай? Или Уорън имаше някакъв скрит коз?
Без да пуска осветлението, Уорън извади от чекмеджето на бюрото си един ключ.
— Двата — каза Роян.
— Мислите ли, че държа всички ключове от сейфовете в бюрото си? — попита Уорън. — Това е ключът за стаята, в която се намират другите ключове.
Излязоха от директорския кабинет. Роян усещаше в стомаха си тъпа болка. Трудно му беше да повярва, че ще вземе парите в ръцете си и ще изчезне от банката.
Десет минути по-късно седяха пред вратата с решетката, която отделяше помещението със сейфовете от останалата част на сводестото подземие. Уорън беше взел всички необходими ключове и бе изключил част от алармената инсталация. Пръчките на решетките блестяха на бледата неонова светлина, падаща от тавана. Ключът се завъртя в масивната дискообразна ключалка с дрънчене.