Роян беше извадил оръжието от джоба на палтото си и бе насочил дулото му към гърба на Уорън. Сега банковият директор беше съвсем спокоен. Неоновото осветление придаваше на предметите в помещението зеленикав отблясък. Вратичките на сейфовете нямаха светлинни петна по гладката си повърхност. В средата на помещението имаше голяма мраморна маса. Тук, долу, беше толкова студено, че Роян зъзнеше.
— Побързайте — каза той. Носът му течеше, вероятно от напрежение, а болките в стомаха му се усилиха. Стъпките им отекваха по каменния под.
Сейфът на Гудман беше номер 124.
— Знаете ли какво има в касетата? — осведоми се Уорън с дрезгав глас.
— Да.
— Тайни документи ли?
— Не. Пари.
Двата ключа бяха пъхнати в ключалките един след друг. Езичетата на ключовете бяха силно назъбени. Роян се питаше как е могъл да повярва, че ще се добере до парите, а след това ще забрави за станалото. Сега нещата безвъзвратно поемаха своя път и ако той имаше дори и най-малкия шанс да се измъкне здрав и читав с парите, тогава трябваше да убие Уорън. Уорън и Фелисити, и… Ръката му стисна револвера по-здраво. Който можеше да каже „А“, трябваше да може да каже и „Б“, иначе щеше да го каже някой друг и накрай се стигаше до „У“, като Умопомрачение.
Вратичката на сейфа се отвори. И двамата мъже впериха поглед в него, като че ли вътре можеше да има нещо, което в последния момент можеше да осуети намеренията им. Но в тъмния сейф имаше само един куфар с обковани с метал ръбове.
Роян пъхна пистолета в джоба на палтото си и хвана с две ръце куфара. Беше тежък. Роян го измъкна и го сложи върху мраморната маса. Двете секретни ключалки бяха заключени. Роян бе допускал това. Извади от джоба на панталона си ножче, отвори едно от масивните остриета и ключалките. Двете езичета мигновено отскочиха нагоре. Роян отвори капака.
— Господи! — възкликна Уорън.
Роян не каза нищо. Гледаше втренчено чистите, пакетирани петстотиндоларови банкноти, които изглеждаха недокосвани и невинни.
— Колко са? — попита Уорън.
— Три четвърти милион — отговори Роян.
— Господи! — повтори Уорън. — И сега какво?
— Сега ще излезем от банката заедно. Не забравяйте, че съм въоръжен. Можете да информирате полицията, като се приберете у вас. Един непознат ви е заплашил с оръжие и ви е накарал да отворите сейфа. Портиерът няма да може да си спомни лицето ми, а вие ще дадете погрешно описание. Ако правите глупости, ще дойда пак и ще ви убия. Ясно ли е?
— Да. По-добре ще е да направя това, което казвате — каза Уорън уморено. Не се потеше повече. И двамата знаеха, че Роян все пак ще го убие, но същевременно се надяваха, че има и друг изход.
Уорън грижливо заключи сейф номер 127.
Тръгнаха през трезора към вратата, сега вече точно като риби в аквариум. Роян носеше куфара. С другата ръка пак притискаше носната кърпа към устата си. Уорън махна на портиера и му извика:
— Лека нощ, Робърт.
Портиерът отключи и отново заключи зад тях, а те излязоха в нощта.
Уорън отново се опита да открие хората на Касалонга и отново не му се удаде, а това го успокои повече, отколкото, ако ги беше видял. Сега не знаеше какво да прави. Целият живот, който беше изживял до днешния ден, се беше обезсмислил от това, което той направи днес.
— Повървете с мен още малко! — каза Роян. Той имаше чувството, че е глътнал парче желязо и някой го дирижира с огромен магнит.
Тръгнаха към Осма улица, чийто светлинен поток искреше пред тях.
— Бих искал да се прибера — каза Уорън.
— Скоро ще си бъдете вкъщи. Не ви ли го казах вече? Първо искам да стигна до колата си.
Те вървяха един до друг като добри приятели. Страничната улица беше почти безлюдна, но по Осма се тълпяха безделници.
— Искам да си вървя! — каза Уорън още веднъж. Думите му прозвучаха умолително.
Роян не му отговори. Мислеше, че директорът всъщност нямаше от какво да се страхува, защото тук беше пълно с хора. Стигнаха до главната улица. Колите се приближаваха по синкавочерния асфалт и профучаваха, проблясвайки. Уорън и Роян стояха близо до уличното платно. Светлините на светофара се сменяха от червено на зелено. Минувачите се вглеждаха в осветените витрини. Уорън се огледа с търсещ поглед.
— Елате да пресечем улицата — каза Роян. Гласът му звучеше чуждо и на самия него.
— Не.
Уорън изведнъж разбра и искаше да избяга. Роян реагира, без да мисли. Обкованите с метал ръбове на куфара улучиха Уорън в гърдите и директорът изгуби равновесие. Никой не чу вика на Уорън, но всички чуха изсвирването на спирачките.