С периферното си зрение Роян успя да види, че върху улицата и калниците на една кола пръскаше нещо червено, като че ли някой беше излял детска кофичка, пълна с боя. Той отскочи и побягна по улицата. Куфара държеше пред гърдите си като щит. Разблъскваше минувачите, които не му правеха път. Отражението на светлинните реклами трескаво пробягваше по лицето му. Той се потеше, а глътките въздух дрънчаха в главата му като невидима камбана.
След пет минути стигна до колата си, хвърли се зад кормилото и запали двигателя. Изглежда, никой не го следеше. Той даде газ, със свирещи гуми се вля в потока на движението и потърси пакета с цигари, който беше полуизмачкан под куфара върху съседната седалка.
Всичко беше минало добре. Никой не го преследваше. Парите бяха у него — три четвърти милион и можеше спокойно да се прибере вкъщи, да размисли и да избере скривалище. За първи път шестото му чувство го бе излъгало. Не се провали и все още беше здрав и читав. Но тогава си спомни за Чарлз Уорън и се почувства зле.
16
НИКОЙ НЕ ЗНАЕШЕ КОЙ Е ТОЙ И КАК СЕ КАЗВАШЕ, НО СНИМКАТА МУ ВЕЧЕ СЕ БЕШЕ ПОЯВЯВАЛА ВЪВ ВЕСТНИКА. А В НАДПИСА ПОД НЕЯ СЕ СПОМЕНАВАШЕ И ИМЕТО МУ. БЕШЕ ПО-САМОТЕН ОТ ТИГЪР В ДЖУНГЛА, НО ИМАШЕ ДВАМА ДУШИ, КОИТО ОБИЧАШЕ ПОВЕЧЕ ОТ ВСИЧКО. ТОВА БЕШЕ ЕДНА ТЪЖНА, БОЛЕЗНЕНА ЛЮБОВ, КРАЙ НА КОЯТО МОЖЕШЕ ДА СЛОЖИ САМО СМЪРТТА. СМЪРТТА, КОЯТО ТОЙ САМИЯТ НОСЕШЕ И СРЕЩУ КОЯТО ВЪПРЕКИ ТОВА ВСЕКИ ДЕН СЕ ОПЪЛЧВАШЕ. НИКОЙ ОСВЕН НЕГО НЕ ЗНАЕШЕ КОЙ Е ТОЙ И КАКВО СТАВА С НЕГО. ЗНАЕШЕ, ЧЕ Е ЕДНА ВЕЗНА, НО ТОВА ГО ЗНАЕШЕ САМО В ОНЕЗИ ЧАСТИ НА СЕКУНДАТА, КОГАТО ДВЕТЕ БЛЮДА ЗАСТАВАХА НА ЕДНА ВИСОЧИНА.
Още преди да му се обадят по телефона, той знаеше, че всичко е свършило.
Нямаше представа как са го намерили, откъде са знаели. Но го бяха проследили и сега бяха долу на улицата, двама мъже в една лимузина „Пакард“. Не бяха полицаи. Бяха хората на Касалонга.
Беше хвърлил куфара върху кушетката, без да светва лампата. След това размисли и все пак запали осветлението, след като през процепа на завесата видя, че не си бяха тръгнали, а чакаха.
Все още не си беше съблякъл нито шлифера, нито беше свалил шапката си. Потеше се. Казваше си, че трябва да бяга, но се питаше какво му трябваше за бягството. Трябваше да се откачи от тях. Вероятно знаеха кой беше той и как се казваше, но може би не знаеха, че е наел къща извън града. Можеше да се скрие там на първо време и да размисли как да действува по-нататък. С три четвърти милион долара можеше да направи много неща. Във всеки случай сега трябваше да изчезне, преди ония двамата долу да получат подкрепление.
Роян си запали цигара и запуши припряно. Какво всъщност трябваше да вземе? Паспорт, чекова книжка, кредитни карти, запасни муниции.
Телефонът иззвъня. Роян го изби пот. Кой можеше да е това? Джеймс, Фелисити, управлението, Касалонга? Не, Касалонга не. Той не би се обадил. Роян вдигна слушалката.
— Ало, Франк? Тук е Джери. Имате ли секунда време за мен?
Управлението. На телефона беше сержант Джери Мълиган.
— Разбира се, Джери — каза Роян. Опита се да се успокои. — Какво се е случило?
— По ваше нареждане проведох разследване. В бар „Джими“, спомняте ли си?
— Естествено, Джери. — Търпение.
Мълиган се окашля.
— Нашият приятел Джими наистина е забелязал нещо, сър. Изглежда, Гудман се е криел някъде наблизо и редовно е ходел в бара. Намирам това за доста лекомислено. Разбира се, Джими не е имал представа кой е той, иначе щеше да ни уведоми. Но най-важното идва сега, сър. Преди няколко вечери Гудман, който иначе винаги идвал сам, се бил срещнал с един човек, който приличал на вас.
— На мен? Откъде знае Джими как изглеждам аз?
— Видял снимката ви във вестника, сър. Сега поне имаме някаква отправна точка. Знаем как изглежда заподозреният и каква кола кара.
— Не разбирам — каза Роян. Искаше най-сетне да се отърве от Мълиган.
— Тази вечер, а също и в нощта, когато Гудман беше убит, през цялото време близо до бара е била паркирана една кола, която е била забелязана от много посетители, защото никога преди това не я били виждали.
— Имате ли номера й?
— Не. Но е тъмнокафяво или черно „Камаро“.
— Окей, Джери, добра работа си свършил. Утре на оперативката ще решим какво да правим по-нататък.
— Лека нощ, сър.
Роян затвори. Беше потънал в пот. Заради този разговор беше изгубил най-малко пет минути. Трескаво събираше нещата, които му трябваха за бягството. След това пак вдигна телефона и поръча такси на ъгъла на улицата зад къщата. Попита колко време ще е необходимо на шофьора, за да стигне дотам.