— Не — каза Роян. — Не аз, а ти?!
Хиро въздъхна:
— Не съм към твоя район, Франк.
— Ще те изискам на разположение. Знаеш, че сме приятели с капитан Мороло. Джеймс, ако някой може да ми помогне, то това си ти. Ти си най-добрият полицай в града. Всички знаят колко си добър. Два пъти си бил полицай на годината!
— Но това не ми донесе по-високо възнаграждение — каза Хиро енергично. — Прави това, което трябва да направиш, Франк. Аз съм ти приятел и ако мога, ще ти помогна, но не днес. Днес съм при Мириам.
— Ах, да, Мириам. Как е тя?
— Никак — каза Хиро. — Една роза не може да е нито добре, нито зле. Тя просто си цъфти.
Роян мълчеше. Отдавна познаваше Хиро, познаваше и Мириам. Известна му беше цялата трагедия. Той беше най-добрият приятел на Хиро, още от гимназията. Заедно работеха и тренираха. Когато Хиро се ожени, Роян му беше кум. Срещаха се всяка седмица на тренировките по стрелба, а след това пийваха нещо или отиваха да обядват заедно. Нищо не ги разделяше освен обстоятелството, че Роян беше капитан, а Хиро само лейтенант. Но дори това не можеше да навреди на странната, скъперническа нежност, която сприятеляваше двамата мъже, макар че бяха толкова различни.
На Роян просто му беше провървяло, а беше и по-амбициозен. За разлика от Хиро той не беше ходил във Виетнам. И докато Хиро се бореше за живота си и междувременно бе станал най-добрият стрелец в частта си, Роян работеше за кариерата си, нощем зубреше право, а през деня правеше хайки.
— Щом днес отиваш при нея, целуни я от мен по челото — каза Роян.
— Добре, Франк — отвърна Хиро. — До утре.
Той затвори очи и ги разтърка с върха на пръстите си. Подаръкът на Мириам беше върху бюрото му. А до него — кафето. Ако помогне на Франк да разследва този случай, то ще е заради нея — заради нея и заради всички други деца, които някога ще живеят в град, в който полицията е поставила престъпленията под контрол. Това беше утопия, той го знаеше. Но тази утопия можеше да бъде поне приближена. Всеки можеше да допринесе нещо за това.
Да открие Милт Гудман и един чернокож подпалвач в дебрите от сгради на Ню Йорк — това беше приносът му към един свят, в който децата, ако пожелаят, ще могат да се разхождат сами през нощта.
Ню Йорк беше град, който направо развъжда престъплението. А хората бяха наплашени. Те се страхуваха, защото ги обираха дори в клиниките, защото комуналните чиновници бяха продажни и равнодушни, а търговците на наркотици и сутеньорите правеха сделките си, както си искат — невъзмутимо и безпрепятствено, като продавачи на сладолед.
250 000 фалшиви сигнала за пожар. Непрекъснати палежи. Пожарната много рядко пристигаше навреме, защото движението по улиците се задръстваше и половината от мостовете бяха заплашени от срутване. И щом пожарната пристигнеше до мястото на пожара, често пожарните кранове се оказваха повредени или беше прекъснато водоснабдяването. Или някой беше изпонадупчил маркучите.
Почти осем милиона жители и почти същият брой нерегистрирано, опасно за живота оръжие. В отделни райони — Бушуик, Бронкс, Кони Айланд, Харлем — имаше повече от десет хиляди палежа годишно и повече от дузина убийства на седмица. В Кони Айланд затвориха известния увеселителен парк, защото отчасти бе изгорял. В Южен Бронкс всяка седмица се срутваха четири жилищни блока.
Градът балансираше на ръба на финансовата гибел и едва успяваше да плаща на полицаите си. Осем милиона жители и всеки един от тях мразеше полицаите. Въпреки това всички пищяха, ако ченгетата не бяха на местата си, когато мафията не се държеше като общество от почтени търговци, а като банда брутални убийци, каквато всъщност беше.
Хиро въздъхна и стана. Беше спрял да пуши преди три години. Понякога копнееше за цигара. В този град, към който гледаше от мръсния прозорец на кабинета си, трябваше да намери двама мъже.
Безнадеждно беше. Освен ако щастието му се усмихнеше и му помогнеше случайността. Той се усмихна вяло. Ако случайността беше ведомство, тогава щеше да работи само четири дни в седмицата и щеше да печели много повече.
Слънцето беше изгряло. Небето още беше ясно. Пушеците не бяха успели да се сгъстят в жълт облак, който се носеше над улиците и даже поглъщаше горните етажи на Световния търговски център. Имаше хора, които на село имаха затруднения с дишането, защото не можеха да виждат въздуха, който дишат.
В районното настъпи оживление. Под падащата от тавана светлина на лампата, която постоянно трепкаше и гореше ден и нощ, всеки, който влизаше, изглеждаше блед и болен.
Телефонът отново иззвъня. Хиро вдигна слушалката.