Ръката на Солдато отново се появи, вече с револвер, и описа дъга, докато дулото се насочи към гърлото на Касалонга. На устата на Касалонга се изписа дума, която трябваше да е „не“. Солдато приклекна като при внезапен удар на тенис. Палецът му дръпна спусъка, веднъж, два пъти. Дулото на оръжието проблесна с бяла светлина, в мрака заплуваха искри и плътта на Касалонга се разкъса. Кожата на врата му провисна раздрана. Бликна кръв, потече от устата и носа му. Бялата роза на ревера му стана червена.
Касалонга политна назад, при което косата му падна над очите. Падна по гръб с опънати крака. От раната му на интервали бликаше кръв и течеше по пода на коридора.
За един толкова възрастен човек смъртта дойде твърде бързо. Тялото още потръпваше и кръвта продължаваше да изтича. Зъбите и устните на Касалонга стържеха по каменния под.
Солдато се обърна. Искаше да даде оръжието на приятеля си, за да може и той да стреля още веднъж. Но приятеля го нямаше. Не беше тук и Солдато разбра, че винаги е бил сам.
Той отново прибра оръжието в кобура и бързо излезе от залата, в която пукането на изстрелите все още отекваше като огромен бронзов гонг. Седна в колата и отпусна глава върху кормилото. Опита се да размишлява.
Франк беше негов приятел, но беше направил нещо, което приятелят на един полицай не биваше да прави. Беше направил нещо, което го беше превърнало в гангстер, и явно беше избягал, а така вината му ставаше още по-очебийна. Въпреки че беше обрал мафията, беше престъпник.
Тези размишления бяха безсмислени. Като полицай имаше само една възможност — да залови Франк и да го изправи пред съд. Като приятел можеше да го остави на свобода, тази съмнителна свобода, която оставаше на човек, обрал мафията — достойна смърт от револверите на гангстерите и достойно погребение. А там, отвъд смъртта, пак щяха да бъдат приятели, Франк и той.
Имаше само едно място, където Франк можеше да отиде сега — извън града, в наетата къща, в която преди няколко дни бяха яли стек и пили бира.
Той запали колата. Като погледна настрани, отново видя до себе си приятеля и го погледна въпросително, малко несигурно.
— Отиваме при него.
— Добре, Джеймс. Но ти трябва да решиш.
Когато колата излезе от страничната уличка, зад ъгъла зави една черна лимузина „Пакард“ и се приближи до боксовата зала.
Той каза:
— Знаеш ли, едва тази вечер забелязах, че доктор Валачи е бил негов човек. Мислех всичко това за шега. Но още в болницата той е бил негов човек. Той ме е подготвял за срещите с Касалонга преди всяка поръчка. Той пак ме е превърнал в машина за убиване като във Виетнам.
— Хипноза?
— Вероятно. Само че тази вечер не подействува правилно. Защото днес само чух гласа му по телефона. Но очите му, тези кафяви очи, тях не ги видях.
17
В ГОРЕЩИНАТА НА НОЩТА КРЪВТА ПУЛСИРА ВЪВ ВЕНИТЕ КАТО НАЖЕЖЕНА ЛАВА. ДВИЖЕНИЯТА ИЗГЛЕЖДАХА БАВНИ И ТЕЖКИ, КАТО ЧЕ ЛИ НА СТАВИТЕ ВИСЯХА ОЛОВНИ ТЕЖЕСТИ. ТЯЛОТО КАТО ЧЕ ЛИ ВИБРИРА В НЯКАКЪВ ДАЛЕЧЕН ТЪМЕН РИТЪМ, КОЙТО МОЖЕ БИ СЕ ОПРЕДЕЛЯШЕ ОТ ЧЕРВЕНАТА ЛУНА НА НЕБЕТО. САМО МИСЛЕНЕТО Е БЪРЗО И ЛЕСНО, ПРЕКАЛЕНО БЪРЗО И ПРЕКАЛЕНО ЛЕСНО. ВЕЧЕ НЯМАШЕ СПИРАНЕ ЗА КРЪВОЖАДНАТА ЛУДОСТ НА ДУХА, КОЯТО ПРЕМИНАВА ПРЕЗ ВСИЧКИ СВЕТОФАРИ, ИГНОРИРА ВСИЧКИ ПРЕДУПРЕДИТЕЛНИ ЗНАЦИ И ВЛИЗА В ПРОТИВОПОЛОЖНАТА ПОСОКА НА ДВИЖЕНИЕ ПО ЕДНОПОСОЧНИТЕ УЛИЦИ.
Франк Роян започна да превръща селската си къща в крепост. Беше изнесъл няколко ловни пушки за сачми и една автоматична пушка още преди няколко седмици, когато започна хубавото време. Сега в тъмното мъкнеше оръжията из къщата и ги разпределяше по стаите заедно с кутиите с патрони. Не беше запалил светлина никъде. Надяваше се, че през следващите часове мафията нямаше да го открие, но не изключваше нищо.
След като пушките и пистолетът бяха разпределени, Роян взе под мишница автоматичната карабина и застана на пост, седнал на един сгъваем стол зад входната врата. Беше си взел кутия бира от хладилника. Сложи оръжието върху краката си и запали цигара. Пепелта изтръскваше направо на пода. Никога вече нямаше да се върне в тази къща, щом веднъж я напуснеше.
Но къде да отиде?
На Бахамските острови? В Рио? В Европа? Ръката на Касалонга щеше да го настигне навсякъде.
Въгленът на цигарата проблясваше в тъмнината. Вън пред къщата и в градината вятърът шумеше в листата на храстите и дърветата.
Роян се изправи. Там се чуваше и друг шум… Той се заслуша и хвана цевта на оръжието. Да, ето го пак. Двигател на кола, вървеше на високи обороти, свирене на гуми по завоите. Тук извън града беше необитаемо. Случайност ли беше?