Роян стана и погледна през прозореца. Видя, че светлините на колата бързо се приближават. От време на време ги закриваха стволовете на дърветата или редиците на храстите, но след това отново се появяваха. Роян усещаше как сърцето му бие, но иначе беше спокоен. Вдигна оръжието и махна предпазителя.
Колата се насочи направо към къщата с проблясващи фарове. Това не можеха да бъдат хората на Касалонга. Те щяха да дойдат тихо и щяха да изключат фаровете. Колата спря пред къщата. Леден ужас прониза Роян. Колата пред къщата беше „Камаро“, тъмнокафява или черна. Описанието на Мълиган. Човекът зад кормилото не слизаше.
Солдато. Убиецът.
Бяха обърнали дебелия край. Човекът, чиято кола е била видяна пред бар „Джими“. Роян се отдръпна от прозореца и трескаво размишляваше.
Вън се чу затваряне на автомобилна врата. По ситния чакъл проскърцваха стъпки и се приближаваха към къщата. Роян беше окъпан в пот. Това не беше предвидил.
Стъпките спряха пред вратата на къщата. За момент се възцари тишина. След това се чу да обикалят къщата. Роян изтича в спалнята. Остави карабината и извади от кобура пистолета. Лунната светлина падаше през прозореца върху килима, а сенките на клоните се движеха по мебелите като тънки крила. Солдато се приближаваше откъм градината. Като при Сара Миърс, мислеше Роян. Затаи дъх. Устата му беше пресъхнала.
Откъде можеше да знае Солдато, че той е тук? Или Солдато беше всезнаещ? Изведнъж силуетът на мъжа се появи в градината пред прозореца. В ръката си държеше револвер. Гледаше към езерцето, а след това погледна в стаята.
Роян се вцепени. Мъжът, който стоеше там, не беше Солдато. Това беше Джеймс Хиро. Роян за малко да извика на приятеля си. Но тогава се сети за куфара със седемстотин и петдесетте хиляди долара върху масичката и замълча. Какво търсеше тук Хиро? Откъде знаеше, че Роян не беше в Ню Йорк? Знаеше ли изобщо?
Хиро отговори на всички тези въпроси с изненадващо движение. Вдигна ръката си с оръжието и счупи големия прозорец. Стъклата паднаха долу с дрънчене. С дулото на пистолета Хиро методично дочупи останалите парчета стъкло в рамката на прозореца и се покатери в стаята.
— Франк? — попита той. Силуетът му ясно се очертаваше на фона на градината. Можеха да се различат и чертите на лицето му. Изглеждаха като гравирани в сребро. Роян се притисна в ъгъла, вдигна револвера, дишаше тихо.
Хиро се огледа в стаята, откри обкования с метал куфар върху масичката и отвори ключалките. Вдигна капака с дулото на револвера и погледна чистите, гладки банкноти. Не подсвирна, нито пък направи дори и най-малък жест на изненада.
Роян се раздвижи. Платът на панталоните му прошумоля.
— Кой е тук? — попита Хиро така тихо, като че ли въобще не искаше и да знае.
— Аз съм, Джими. Какво правиш тук? Защо не си в…
Роян не довърши изречението. Излезе от ъгъла с полувдигнато оръжие, като че ли не знаеше защо прави това. Хиро се усмихна болезнено. Когато се обърна, погледът му беше празен.
Той каза:
— Грешка беше, капитан Роян, да ограбвате мафията.
Роян наклони леко глава, като куче, което надушва следи.
— Откъде знаеш…
И тогава разбра. Прозрението му дойде като удар. Всичко беше толкова ясно, че всяко съмнение изчезна.
— Ти си Солдато — каза Роян, като че ли винаги беше знаел това. Това не беше предположение, не, а познание, което едва сега дръпна завесата. Само гласът му все още звучеше недоверчиво.
— Да — каза другият. Той знаеше — за първи път, — че преди половин час е бил Джеймс Хиро, когато излизаше с колата от града. Но тук, в този момент, беше Солдато. Огледа се. Приятелят му стоеше зад него, но някак избледня, като че ли се бе разтопил в тъмнината.
— Джими!
— Не съм Джими. Не ме наричайте така. Мисля, че е той. — Той сочеше неопределено някъде зад себе си. Но там нямаше никой и никой никога не бе стоял там.
Роян потрепери. Изведнъж го обзе съжаление. Ти си болен, Джими, мислеше той. Двамата мъже се гледаха втренчено. Роян трескаво мислеше. Кога за първи път се появи лицето на безликия убиец на мафията, на мъжа, когото всички наричаха Солдато? Малко след като Кати и Хиро се разделиха и той заведе Мириам в „Майъм“.
Ти си болен, Джими.
Топката летеше във въздуха, те се смееха, тя бавно се спусна към мрежата, пружинираше нагоре-надолу и падна надолу през отвора.
Господи!
Трябваше да се опитам да го разбера, да играя неговата игра, мислеше Роян. Но не можеше. Беше се страхувал, че Хиро е дошъл да го залови. Тогава биха могли да се споразумеят, заради старото приятелство. Но човекът, който стоеше пред него, вече не знаеше, че са били приятели. Може би част от него знаеше това, някоя скрита, изолирана част. Но това не беше достатъчно — не, когато въпросът е на живот и смърт и когато съзнанието на този човек е програмирано за смърт.