Беше полунощ.
Хиро не беше суеверен. Шумът не се повтори. Щом бяха вън, значи са видели колата му. Нямаше да влязат веднага в къщата. Той имаше още време.
Тръгна бързо из къщата и със задоволство установи, че Франк беше приготвил цял арсенал оръжие. През прозореца до входната врата видя, че под дърветата до уличното платно стоят черната лимузина „Пакард“ и още една кола. Фаровете им бяха изгасени. Зад прозорците не се виждаше никой. Нищо не помръдваше и по улицата между колите.
Колко ли бяха? Шест, осем? Или още повече — десет? Хиро мислеше, че сам мъж можеше да се справи с десет противници — един мъж като него. Той мушна револвера в кобура, взе карабината и си натъпка патрони в джобовете.
Това беше война — нещо по-различно от поръчка за убийство, един изстрел в тила или слепоочието. Никой не можеше да контролира хода на войната. Тя протичаше по свои закони. Да се биеш във война беше като да слушаш музика, която става все по-бърза и по-оглушителна, едно болеро, фанданго. Или тази музика беше в самия него и го повличаше, гонеше го пред себе си, докато започнеше да гази из раздробени кости и накъсано месо, с кръв по ръцете, и вече престанеше да бъде човек, а само една-единствена болка. Да се биеш на война беше лудост и ако останеш жив, продължаваш да носиш тази лудост в себе си, оставаш до края на живота си заразен. Миниатюрни отломъци от ада образуваха мозайката на една нова разбита душа.
Щяха да дойдат през градината, защото големите прозорци предразполагаха към нападение от тази посока. А може би щяха да нападнат от няколко посоки едновременно. Хиро се върна в хола, взе куфара с парите и го пъхна под кушетката. Не беше особено добро скривалище, но той изхождаше от това, че хората нямаше да имат достатъчно време за търсене, защото той нямаше да ги остави на спокойствие.
Беше съвсем спокоен. Автоматичното оръжие лежеше отпуснато върху ръката му. Вън в градината цареше тишина. Само вятърът шумолеше в листата на храстите. Или това въобще не беше вятърът? Малкото, обрасло с тръстика езерце блестеше на лунната светлина. Сигурно щяха да видят счупения прозорец. Може би бяха чули и изстрела, с който беше убил Франк.
Хиро се отдръпна от прозореца, заобиколи трупа на Роян и се отпусна върху кушетката. Дръпна едно голямо кресло така, че да му осигурява прикритието, и подпря дулото на оръжието върху облегалката. Ловец, готов за стрелба, в очакване на дивеч.
Те дойдоха четвърт час след полунощ. Шумоленето на храстите се усили. Как се казваше пиесата, в която нападателите се приближаваха до един замък под прикритието на дърветата? Тогава пред празната рамка на прозореца се появиха очертанията на една мъжка фигура. Мъжът беше слаб, носеше шапка и държеше в ръка италиански пистолет с дълга цев. Странно, мислеше Хиро. Значи това е един от мъжете, от които Милт Гудман, босът на ТИЙМСТЪР, един от най-могъщите профсъюзи в страната, се бе страхувал.
Но след това се поправи. Не от мафията се криеше Гудман, а от един човек на име Солдато.
Хиро изчака, докато човекът пред прозореца се готвеше да се промъкне в хола. За няколко секунди луната освети шията на мъжа. Хиро дръпна спусъка. От трясъка на изстрела едно останало в рамката парче стъкло падна.
Човекът разпери ръце и нададе вик, който беше полупроклятие, полувъздишка. Той се преви, но не падна веднага. Хиро го беше улучил във врата. Върху ръцете му, които мъжът опираше в стената, течеше кръв. На лунната светлина изглеждаше като с черни ръкавици. След това последва шум от бързо изтичаща течност, която клокочеше по камъните и накрая човекът се строполи.
Един миг цареше пълна тишина. След това адът се отприщи. В градината припламваха дула като малки блуждаещи огньове. Последва дъжд от куршуми. Хиро различи шест различни калибъра. Куршумите къртеха парчета от рамката на прозореца и дървената стена зад кушетката и раздробиха една снимка в рамка. Други куршуми се забиха в облегалката на креслото, зад което се свиваше Хиро. Убийците стреляха по къщата в продължение на една минута, изстрел след изстрел. Счупиха се и другите прозорци.
Във война, в истинска война, мислеше Хиро, щяха да се хвърлят те сега. Но нямат достатъчно хора за това. Пак щяха да изпратят някого. Ще го убия и ще премина в настъпление. Отдалечени сме на мили от най-близките обитавани от хора къщи. Никой няма да чуе изстрелите. По всяко време можеше да дойде подкрепление. Затова трябва да ги избия, преди да се е съмнало.
Той чу, че по тревата се приближават тихи стъпки. Като стъпките на виетнамските войници, които идваха от гората. Пред прозореца се появи един силует и Хиро стреля. Веднага се хвърли встрани и се изтърколи по килима далеч от креслото, като че ли някой друг, който е наблюдавал всичко, можеше да стреля с огнехвъргачка по мястото, на което е бил.