Небето беше станало стоманеносиньо, но слънцето още не беше изгряло. Треперейки и с тракащи зъби, Хиро газеше по чакъла и влачеше куфара след себе си, докато най-сетне стигна до втората кола на убийците, един черен „Линкълн“. Вратата беше отворена и контактният ключ беше на таблото. Събирайки всички сили, Хиро сложи куфара на шофьорското място. Коленичи и го избута на съседната седалка и след това пъхна самия себе си в колата.
При дишане гърдите му свиреха. Пред него стоеше пакардът с намазаното с кръв предно стъкло. Контурите на арматурното табло бяха ту ясни, ту замъглени. Пеенето на птиците нахлуваше в колата през отворената й врата, Хиро вече нямаше сили да я затвори. Беше уморен, уморен до смърт. Като се погледна, видя кръв нищо друго освен кръв.
Трябва да отида при Мириам, при Мириам и Лаура. Трябва да завъртя контактния ключ и да потегля. Не е далеч. Трябва да стигна. Те ме обичат, аз ги обичам и те трябва да знаят, че съм добре.
Той запали двигателя. Падна върху кормилото и искаше да заспи. Клепачите му бяха по-тежки от куфара или Франк. Той се изправи и даде газ. Колата подскочи напред, залюля се и се насочи към канавката. Хиро я отклони в последната секунда, дозира газта и обърна. Той се клатушкаше напред-назад, държеше се здраво за кормилото.
Не е далеч, мога да стигна за половин час, ако не изгубя прекалено много кръв. Хиро управляваше с дясната ръка, а лявата притискаше към раната в хълбока. Под пръстите му всичко беше мокро и студено. При движението вратата се отваряше и затваряше.
После слънцето изгря. Светлината му прободе преуморените очи на Хиро като острие на нож. Опита се да избегне светлината, но тя беше навсякъде. Блестеше върху лака на колата, върху арматурите, блестеше ослепително ярка и върху асфалта на шосето. Тревата на ливадите от двете страни на пътя като че ли светеше и прахът, който вдигаше колата, когато някоя от гумите попаднеше в банкета, също светеше.
Очертанията на шосето се разляха. Смесиха се зелено и сиво и винаги, когато вратата се отваряше, в колата се чуваше свистенето на гумите върху асфалта. Хиро усещаше, че става все по-слаб и по-слаб, но знаеше, че Мириам го чакаше, че вече стоеше на прозореца на „Майъм“, въпреки че още беше толкова рано. Тъмните й горящи очи го държаха здраво като насочващи лъчи и го водеха по пътя към нея.
Главата му клюмна върху гърдите. Той се удари в единия ъгъл на обкования с желязо куфар и отново погледна.
Това беше отклонението. Сега му оставаше само пътят през полето, на чийто край беше фермерската къща под дърветата. Той завъртя волана. Измъчените гуми изреваха. Колата беше с хубави ресори и пружинираше нагоре-надолу. Долу, върху гумената подложка при педалите, се беше събрала кръв и се увеличаваше все повече. Тя се стичаше надолу по краката на Хиро и заливаше браздите на подложката.
Два коня, един бял и един кафяв, галопираха по полето към колата, но след малко се отдалечиха. Хиро ги забеляза само с периферното си зрение. Коне, мислеше той, колко отдавна не съм виждал коне. Водни биволи бяха последните животни, които беше срещал на свобода.
Нещо като мъгла, бяла, зърнеста и трепкаща, се спусна над пътя и той затанцува. Странна мъгла, която непрекъснато отстъпваше пред него. Зъбите на Хиро все още тракаха, но сега вече не студът беше виновен, защото слънцето се удряше в покрива на линкълна и температурата в колата се покачваше.
Хиро мислеше за Мириам. Скоро щеше да види училището с малката градинка отпред и бялата дъсчена ограда. Сега ще се срещнем, Мириам. Наистина, не в някой бар в града, а и ти си още малка, но е среща, истинска среща.
Пътят правеше завой, а зад завоя се издигаше сградата с блестящата на слънцето медна табелка на входа, училище „Майъм“. Хиро насочи линкълна направо към лъскавия четириъгълник. Когато вече почти беше стигнал до ослепително бялата дървена ограда, отпусна босия си крак от педала на газта. Вратата от неговата страна отново зейна и остана отворена. Хиро се облегна назад и затвори очи. От клоните на дървото, под което стоеше колата, падаха бели листенца с розов ръб.
Той би слязъл веднага и би занесъл куфара на Мириам и Лаура. Три четвърти милион. Само трябваше малко да си почине. По лицето му блестеше пот. Моторът работеше тихо на празен ход. Трябваше да го изключи. Веднага, само преди това няколко секунди почивка. Едно листенце от цвят падна пред него върху предното стъкло. И тук птиците пееха. Изведнъж Хиро го обзе чувството, че потъва, немного дълбоко, само няколко сантиметра. Изплашено отвори очи. Беше като в сънищата, като прескочиш някое стъпало и се събудиш. Все още седеше в колата, мокър, кървящ и слаб, и не можеше да си държи очите отворени.