Той вървеше покрай кея с револвер в ръка и стреля в гърба на един мъж. Целеше се в една сянка, в един огнен ад. Един вертолет се спускаше към него от небето беззвучно. Беше прегърнал една жена, гола. Тя имаше тялото на Кати, но беше с лицето на Лаура. Той и Франк си подаваха бейзболна топка. И после, а той знаеше, че това е смъртта, той самият се видя като малко момче, което с кънки на краката се опитваше да се изкачи по едно тъмно стълбище, като се държеше за парапета. И горе, зад полираната врата, вече го чакаше майка му. Той знаеше, че тя е сърдита, защото е закъснял. Краката му с кънките се подхлъзват по стъпалата, но той вече беше горе и вратата се отвори. Ярка трепкаща светлина струи зад вратата и той поглежда нагоре, защото майка му беше много по-голяма от него, но този път не го посрещна майка му, а едно малко момиченце в сини джинси, с кестеняви коси и тъмни, зареяни някъде очи.
— Мириам — каза Хиро и гласът му прозвуча учудено. Той с усилие отвори очите си, които бяха залепнали от изсъхналата пот. От цветната експлозия на градината някой се приближаваше към колата. Вратата на къщата беше отворена. Сега се отвори бялата порта на оградата и момичето се приближи към колата. Носеше сив пуловер и джинси. Тъмните коси бяха подстригани на черта, а очите втренчено гледаха към главата зад предното стъкло на колата.
Хиро бавно обърна глава. Момичето стоеше до него и го гледаше. В ръката си държеше часовник-играчка с една танцьорка. Танцьорката беше вдигнала ръцете и единия си крак, а огледалната повърхност под крака й, която символизираше лед, блестеше на слънцето.
— Мириам — каза Хиро, но този път не учуден, а с облекчение. Той още беше жив, за да я види, и тя го беше чакала, така както той беше предвидил. Искаше да пипне куфара с парите на съседната седалка, но вече не можеше да се движи. Имаше нужда от цялата си сила, за да държи главата си изправена.
Не можеше ясно да види лицето й, защото светлината наоколо го заслепяваше. Върху чистата й коса блестеше лъч слънчева светлина. Той знаеше, че тя го гледа неподвижно, защото погледът й като че ли проникваше в мозъка му. Той се надяваше, че това е реалност, а не само един хубав сън. После отново потъна няколко сантиметра, почти като в асансьор, който потегля, но пак е спрял.
Той изпъшка. Сега дрехите му бяха сухи, но той все още трепереше. Момичето не се движеше. То гледаше вътре в колата и като че ли искаше да запечата всичко в съзнанието си — стройния кестеняв мъж в измачкания костюм, босите крака, които стояха до педалите в езеро от кръв, която течеше заедно с новата кръв върху подложката, тихите капки, раните на хълбока и слабините, мръсотията по ръцете и лицето му и сълзите, които си проправяха път през нея.
Устните на Мириам се движеха, но това Хиро не можеше да види. Очите му се бяха свили в тесни ивици. През миглите си можеше да различава само силуети, тъмни очертания на светещия зелен фон на тревата. После момичето се наведе в колата и това движение накара Хиро още веднъж да отвори очи. Той видя предпазливия жест, с който Мириам поставяше играчката на арматурното табло и издърпа копчето. За секунди лицето й беше толкова близо до неговото, че той можеше съвсем ясно да види, че тя също плачеше. Сребърни следи от сълзи блестяха по бузите й. Танцьорката се въртеше, звънът на камбанките започна с темата от „Лебедово езеро“, все още много бързо, защото пружината беше много силно навита, и Хиро знаеше, че няма да може да чуе последните тактове. Падна настрани върху куфара и всяко поемане на дъх кънтеше като вой на вятър в дълъг коридор.
Мириам спокойно се наведе напред, със сълзи на лицето, и се облегна на клаксона. Натискаше го без прекъсване, като че ли й олекваше, като слуша този тон, вместо сама да вика. Хиро учудено отвори очи, защото не беше очаквал този шум. После цветовете на това, което виждаше, избледняха. Контурите се размиха и всичко стана бяло. Той беше мъртъв.
Силният вой на клаксона, който не спираше, ехтеше над „Майъм“ като камбанен звън. След малко от сградата излезе една жена и изтича към колата. Беше с кафяви кадифени панталони и тъмносин пуловер.
Лаура не разбра веднага. Беше забелязала, че Мириам вече не беше в леглото си, и после изведнъж беше чула пронизителния клаксон. Последните метри към колата тя извървя бавно, почти неохотно. Видя, че Мириам натиска клаксона, но колата, в която, изглежда, нямаше никой, не беше виждала досега.