— Бъди мил, Пол, и донеси вестника. Кафеварката е в кухнята. Трябва само да я включиш.
Тя чу как пухените завивки в леглото изпукаха. Това беше единственият недостатък на леглото, впрочем на харизания кон зъбите не се гледат. Почти всичко в това жилище й беше подарено: килимите, палисандровите мебели, тапицирани с кадифе, репродукциите по стените, цветният телевизор и стереоуредбата. От певци на шлагери, притежатели на казина и радиоговорители — от нейните приятели за няколко нощи.
Плащаше й се и наемът, но не от някой приятел, а от Джеймс, нейния мъж. Веднъж в месеца, когато идваха парите му, тя отново си спомняше за него. Тогава обикновено вдигаше рамене и презрително свиваше устни — като сега.
Тя се гледаше в огледалото. Господи, някога беше хубава. Но сега половината й лице беше гримирано, другата половина се бе изкривила в гримаса и изглеждаше почти като Мириам.
Мириам. Мисълта за детето беше като една от онези черни дупки, за които все повече се пишеше по вестниците — черните дупки във вселената, от които всичко се превръщаше в пустош. Тя не искаше да мисли за това. Детето й беше напълно безразлично.
На вратата се появи Пол Мандел. Все още беше гол. Членът му беше леко набъбнал, като че ли не можеше да се определи между ерекцията и мързела. Държеше вестник в ръка.
— Мъжът ти е на първа страница — каза той.
— Джеймс? Дай го!
Тя дръпна вестника от ръката му. Най-напред забеляза снимката на Франк Роян, който говореше по някакъв микрофон, а след това и една по-малка, на мъжа й. Пишеше, че щял да бъде привлечен за разследване. Той все още изглеждаше дяволски добре, прекалено добре за такъв несигурен човек като него. Двете снимки една до друга изведнъж спряха дъха й. Спомни си една сцена отпреди години: тя седеше на една пейка в тренировъчната зала и ликуваше, а Франк и Джеймс, двамата мускулести, потни симпатични мъжаги, тичаха след една топка. Косите им бяха полепнали по челата, а Франк крещеше с протегната ръка: ХВАНИ Я, ХВАНИ Я, ХВАНИ Я, ДЖЕЙМС! И Джеймс улови топката и я вкара в мрежата, след това се обърна и й се усмихна…
Пол, навел глава над рамото й, също четеше.
— Герой от войната във Виетнам — каза Мандел, кискайки се. — Така пише наистина: „герой от войната във Виетнам“. Как въобще може да се пише подобно нещо днес!
Кати също се засмя. Наистина беше смешно. Всеки от нейните приятели се бе смял, щом станеше дума за това, че Джеймс е бил толкова глупав да става герой.
— Що за разследване е това, към което искат да го привлекат? — попита Мандел. Той вече беше изгубил интерес към статията.
— Щом става дума за Джими, тогава може да се отнася само до разследване в лудницата — изсумтя Кати. — Той си понесе вече заслуженото, откакто се е върнал. Само че не го знае, най-малкото невинаги го знае. Просто никой не го е забелязал, никой, освен мен.
— Ти не се чуваш какво говориш — каза Мандел и излезе от банята. — Начинът, по който говориш за него, е отвратителен дори и да е идиот.
— Ако някой ти направи откачено дете, и твоята любов бързо ще се изпари — отвърна Кати заядливо.
Мандел се обърна.
— Ти имаш дете? — попита той смаян. — Нищо не си казвала досега за това.
— Бях забравила — каза Кати и това почти беше така.
— Къде е то?
— В един дом — отговори тя. — То е смахнато.
Мандел бавно поклати глава.
— Господи, ти си страшно безчувствена мръсница. Имаш ли снимка на детето?
— Снимка? Разбира се, не. Много е грозно. Винаги е било грозно и тъпо. То съсипа живота ми.
— Ако е душевноболно, не може да е тъпо — каза Мандел. Той се наметна с един халат. — Душевноболните не знаят какво правят. И ако определяш живота си като съсипан, само ти си виновна, че е станал такъв.
— Хари, не разрешавам да се говори така с мен. Надявам се, че не се стремиш към кавга?
Мандел се засмя.
— С всички тези мазила по лицето изглеждаш ужасно — каза той. — Освен това се казвам Пол.
Изведнъж Кати усети, че пак й прилошава — прилоша й както тогава, когато за първи път видя Мириам.
— Обичаш ли ме, Пол? — попита тя безпомощно.
— Изобщо не знам какво е това — каза Пол.
Кати започна да избърсва кожата си с един тампон.
— Аз също не знам — каза тя полугласно. Все още не беше обичала никого другиго, освен себе си. Известно време вярваше, че обича Джеймс, но когато той започна да я отегчава в леглото, а и не печелеше достатъчно, за да компенсира този недостатък, а тогава се роди и Мириам, тя разбра, че не го обича и никога нямаше да може да го обича. Затова се реши на другата крайност. И колкото повече установяваше, че вината е у нея, а не у него, толкова по-силна ставаше тази омраза.