А останалите? Боб, Пол, Конрад, Макс, Уил и както се казваха там всичките. Те бяха добри в леглото, имаха богата палитра от малки, мръсни трикове и солидна банкова сметка. Това беше достатъчно, за да могат да прекарат с нея нощта и утрото.
Мандел се мотаеше из кухнята. Докато включваше кафеварката и изваждаше две чаши, мускулите му подскачаха под кожата като малки риби. Кати Хиро отиде при него в кухнята.
— Във всеки случай получих родителските права над детето — каза тя.
— Това сигурно е виц! Ти?
— Едноличното родителско право. Нямаше ни най-малко колебание у комисията.
— Трябва да си призная, че това е загадка за мен — каза Мандел открито.
— За мен, не. Известно време Джеймс пиеше прекалено много. И веднъж, аз не бях вкъщи, той брутално беше бил и измъчвал детето. Беше пиян и използвал, че ме няма вкъщи. След това детето стана слабоумно.
Мандел вдигна вежди.
— Но нали ти току-що каза, че такова се било родило.
— Не знам какво съм казала преди малко. Във всеки случай е така, както твърдя.
Мандел се засмя.
— И какво предприе с твоето трудно извоювано родителско право? Пъхна си детето в някакъв приют. Не те упреквам. Вероятно там се намира в по-добри ръце, отколкото при теб. Как се казва детето всъщност?
— Мириам, мисля. Освен това приютът беше идея на Джеймс.
Мандел поклати глава.
— Кафето е готово. Мириам, мисля… Никога досега не съм срещал такава майка като теб.
Кати отметна косите от челото си с ръка. Засмя се прелъстително.
— Трябва да се радваш — каза тя. — Така поне никой не ти се мотае из краката, когато си намислил нещо.
Тя пъхна ръката си в отвора на халата на Мандел, докосна долната част на корема му и плъзна пръсти надолу.
— Е?
— А кафето?
— Ще го изпием по-късно. Ще остане топло, докато го свалим от котлона.
— Точно като теб, съкровище мое — каза Мандел цинично. Халатът се плъзна от широките му рамене. Кати се притисна към него. Погледът й попадна върху първата страница на вестника, който Мандел небрежно беше захвърлил на пода в кухнята. Тя го настъпи и го бутна с пръстите на крака си под масата.
4
ВИТОРИО КАСАЛОНГА, 54-ГОДИШЕН, ТЪРГОВЕЦ. НАБИТ, ШИРОКОПЛЕЩЕСТ МЪЖ, ВИСОК ОКОЛО 1,70 М, С ПОСИВЯЛА КОСА, ОРЕДЯЛА НА ЧЕЛОТО. ШИРОКА УСТА С ТЪНКИ УСТНИ, УВИСНАЛИ БУЗИ И СТУДЕНИ СИВИ ОЧИ ПОД ТЕЖКИТЕ КЛЕПАЧИ. ИЗГЛЕЖДАШЕ ТРОМАВ, НО ТОВА БЕШЕ ИНЕРТНОСТТА НА СПЯЩ ПИТОН. ПРИТЕЖАТЕЛ НА „КАСАЛОНГА ИМПОРТ ЕКСПОРТ КЪМПЪНИ“, ФИРМА ЗА ВИНО И ЗЕХТИН, МНОГОБРОЙНИ ИГРАЛНИ И НОЩНИ КЛУБОВЕ, РЪКОВОДИТЕЛ НА СНАБДИТЕЛНА ОРГАНИЗАЦИЯ ЗА ХЕРОИН, СИНДИКАЛЕН ДЕЯТЕЛ И ПОЛИТИК. ЖЕНЕН ЗА МАДАЛЕН КАСАЛОНГА ОТ СИЦИЛИЯ. ДЕЦА: МАРИО, АНА И ВИТОРИО II. МНОГО ТЪРГОВСКИ ПАРТНЬОРИ, НО НИКАКВИ ПРИЯТЕЛИ.
— Един се изплъзна — каза Касалонга.
Никой не му отговори. Когато искаше да чуе мнението на семейството, той го показваше изрично. Този път, изглежда, повече говореше на себе си. Гласът му звучеше пресипнало, като че ли бяха засегнати гласните му струни. Той не вдигаше поглед.
Беше десет часът сутринта, но завесите на стаята за заседания все още бяха спуснати. През прозорците не проникваше нито един лъч дневна светлина. Матовата лампа на тавана пръскаше оскъдна светлина, която се концентрираше в лъскаво петно върху гладко полираната повърхност на огромната заседателна маса от абаносово дърво. Черните стени на стаята с бродираните в тъмни тонове венециански гоблени по тях, абаносовите шкафове от двете страни на вратата и обшитият с дърво таван не създаваха особено уютна атмосфера.
Виторио Касалонга почти потъна в креслото с пурпурна дамаска в началото на масата. Беше опрял глава върху дясната си ръка и изучаваше заглавната страница на лежащия пред него вестник. Лицето му беше помръкнало. Носеше черен костюм и риза на бели и червени райета с бяла яка, прихваната с кървавочервена папийонка.
— Сигурен съм, че не е по вина на Солдато, дон Виторио — каза един от тримата мъже, които седяха на респектиращо разстояние от другата страна на масата. Беше Карло Ланджела, съветникът на семейството. Двамата други мъже бяха Марио Касалонга, по-големият син на дон Виторио, и Бруно Матисен, заместникът на Виторио.
— Знам, Карло. Солдато се ползва с пълното ми доверие. Досега не е провалял нито една задача по своя вина. Той е скъп и е добър. Ако не се бе решил да работи за мен, би могъл да стане оперен режисьор в „Скалата“.
Тук върховният глава грешеше, но грешеше съзнателно. Това, да направи грешка, влизаше в сметките, щом беше по вкуса му.