— Този Франк Роян — каза Марио — не представлява ли опасност за нас, татко?
Веждите на Касалонга се свиха и образуваха мостове над очите му. Накрая той вдигна поглед.
— Не — каза той. — Разбира се, не.
— А другият — лейтенант Хиро? — попита Ланджела.
Касалонга се усмихна, но само за част от секундата. Тази усмивка напомняше на отражение на светлина върху месингова брава, натисната през нощта.
— Хиро, не. Вероятно би могъл, но няма да бъде. Проблемът е изплъзналият се синдикален деятел. Той трябваше да изгори, но както изглежда, има азбестова кожа.
— Той не би могъл да знае кой му е изпратил убиеца — възрази съветникът.
— Не. — Виторио му говореше като на умствено изостанало дете, с прекалено голямо търпение. — Но докато е жив, няма да можем да припарим до парите.
— Все пак това са един милион долара, а не котлет по болонски — каза Матисен. — Но дори и да не бяха парите, би било жалко, че е останал жив един от хората, които преди години ни прехвърлиха вината в случая с Джими Хофа. Не съм ли прав, дон Виторио?
Касалонга леко кимна. Той удари с длан по заглавната страница на вестника.
— Искам Гудман да бъде намерен, преди да е успял да се свърже с неговите разбойници. Погрижи се за това!
— Можеш да разчиташ на мен, дон Виторио. И да смяташ Милт Гудман за мъртъв.
— Не — каза Касалонга. — Казах ли нещо за умъртвяване? Казах да се намери. Това е нещо друго. Той ще умре. Но само един човек може да го убие, Солдато. Искам да знам къде се крие плъхът Гудман, нищо повече.
Марио кимна уплашен, уплашен и обиден. Не му харесваше, когато баща му го кастреше пред всички.
Виторио Касалонга бе притворил очи. Днес беше в особено настроение. Постоянно мислеше за отминали неща. Никой от присъстващите не би се осмелил да го заговори в такъв момент. Знаеха, че понякога му харесваше да създава впечатление, че е един много стар човек, и то откакто по покана на един холивудски продуцент беше гледал филма „Кръстникът“.
Касалонга не беше възрастен човек. Просто като всеки италианец, като всеки дълбоко в душата си романтичен човек той беше запазил усета си за преобразяващия спомен и патетичната красота. Затова трогателно беше и предпочитанието му към Солдато, човек без лице и име. Дон Виторио знаеше, че може да разчита на своя отряд убийци. Едно негово щракване с пръсти и едно име, и малко по-късно това име се превръщаше в украса на някой надгробен камък. Хората му бяха прецизни, но те бяха месари, касапи.
Докато Солдато беше човек на изкуството. Затова Касалонга му беше дал войнишкото име Солдато. Така можеше да се нарича и най-обикновеният човек от организацията, но така можеше да се казва и най-добрият — това беше чест. Касалонга използваше Солдато само в особени случаи. Той се наслаждаваше на работата му като на хубаво вино, от което на цялата земя са останали само още четири или петстотин бутилки.
Солдато не принадлежеше към организацията. Беше свободен. Не работеше за никого другиго, освен за Касалонга и никой не знаеше кой всъщност е той. Когато дон Виторио се нуждаеше от него, информираше го лично — как, това също никой не знаеше. Солдато работеше срещу високи хонорари, които му се изплащаха след успешно приключване на задачата. Когато Касалонга му повереше някоя поръчка, можеше да е сигурен, че смъртта на жертвата ще бъде инсценирана като във Вердиева опера или кантата на Скарлати. Един полицейски репортер не би бил способен да схване този вледеняващ, смъртоносно хубав балет и да го разясни на обществеността.
На това би бил способен само един изкуствовед.
Виторио Касалонга само веднъж бе видял как работи Солдато, но никога нямаше да го забрави. Това беше единственият път, когато Солдато му позволи да го наблюдава, защото в известен смисъл Касалонга имаше право на това. Тогава, преди три години, с помощта на Солдато Касалонга уби собствения си баща.
Ланджела се окашля.
— Дон Виторио — каза той.
Касалонга се върна към действителността.
— Да, приятелю?
— Трябва да говорим за още нещо, дон Виторио.
Сега дон Виторио сбърчи чело, сигурен знак за това, че е напълно съсредоточен.
— Знам — каза той. — Ти и Бруно сте говорили с адвоката, нали?
— Да, дон Виторио.
— Е, и?
Съветникът вдигна ръце.
— Няма юридическа възможност това да й бъде забранено.
— Никаква ли? — В гласа на Касалонга прозвучаха огорчение и разочарование.
— Никаква, дон Виторио. Никаква, докато не го публикува. А тогава вече ще са го прочели десетина души.
— Така — каза Виторио тъжно. Това беше значи. Да обичаш и да бъдеш предаден. И то точно от Сара.