Следващата седмица им донесе още 39000 лири, без никой от другите играчи да подозира каквото и да било. Така съкровището им нарасна на 100000 лири, подредени в пачки използвани банкноти, натрупани върху четирите паспорта в дъното на касата.
Крис пишеше по цяла вечер и до късно нощем. Попълваше безкраен брой бланки за пощенски записи, стържеше покритието на картончета, попълваше лотарийни билети. През деня посещаваше пощенски станции в радиус от стотина километра, но въпреки усилията му през втората седмица на декември се оказа, че господин и госпожа Хаскинс са събрали едва половината от сумата от 250000 лири, която инвестираха в пощенската станция.
Сю предупреди съпруга си, че се налага да поеме по-голям риск, ако искат преди Коледа да разполагат с планираната сума.
Когато привечер в петъка на четвъртата седмица от началото на акцията им и втората на месец декември Сю позвъни на централата и направи заявка за 115000 лири, чу първия коментар.
— При вас май коледното пазаруване върви с пълна пара — отбеляза човекът отсреща.
Тя се сепна, но тъй като от известно време чакаше някакъв коментар, беше готова с отговора:
— Останала съм без крака — сподели тя с неизвестния чиновник. — Да не забравяме все пак, че в Клийторп се заселват повече пенсионери, отколкото в който и да е друг крайморски град във Великобритания.
— Човек винаги има какво да научи — отговориха отсреща. — Не се тревожете, парите ще бъдат при вас в понеделник. Не спирайте да работите все така добре.
— Разбира се — отвърна Сю и набрала смелост, за последната седмица преди Коледа заяви 140000 лири. Не посмя да поиска повече, защото знаеше, че за сума над 150000 чиновниците в Лондон бяха длъжни да докладват на своите началници.
В навечерието на Бъдни вечер, когато спускаше рулетката, Сю се чувстваше изморена до смърт. Крис не беше в по-добра форма.
Все пак тя първа се съвзе.
— Нямаме никакво време за губене — напомни на съпруга си, докато се отправяше към препълнената каса. Набра шифъра и отвори тежката врата. Извади събраните пари и нареди пачките на плота. Спретнати пакетчета по петдесет, по двайсет, по десет и по пет лири. Заловиха се да ги броят.
Провериха ги отново и се оказа, че разполагат с 267 300 лири. Отделиха 17 300 и ги върнаха обратно в касата, след което я заключиха. Не искаха да взимат нещо, което не е тяхно, защото това би било кражба. Сю усука ластици около всяка хилядарка, а Крис ги подреждаше в стара платнена торба от Кралските въздушни сили. Към осем вече бяха готови за тръгване. Крис включи алармата, измъкна се тихо от задната врата и остави торбата в багажника на роувъра върху другите четири куфара, които жена му бе приготвила по-рано същия ден. Сю седна до него и Крис завъртя ключа на запалването.
— Нещо забравихме — рече Сю, докато затваряше вратата.
— Стампс — в един глас възкликнаха съпрузите.
Крис изключи мотора, излезе от колата и се върна в пощата. Въведе кода си за достъп, изключи алармената инсталация и отвори задната врата, за да намери кучето. То спеше в кухнята и очевидно не изгаряше от желание да напусне топлата кошница, за да излезе навън. Как не разбираха тези хора, че е Бъдни вечер?
Крис включи отново алармата и заключи за втори път вратата.
В осем и деветнайсет вечерта господин и госпожа Хаскинс потеглиха за Ашфорд, графство Кент. Сю направи сметка, че имат на разположение четири дни, преди някой да усети липсата им. Първият и вторият ден на Коледа и последвалите ги неделя и понеделник бяха официални празници. Във вторник, първия работен ден на новата година, те вече щяха да си търсят къща в Алгарве.
По дългия път към Кент двамата почти не размениха дума. Дори и на португалски. Сю не можеше да повярва, че са провели толкова сложна акция, а Крис — че акцията е към своя край.
— Едва когато пристигнем в Албуфейра, ще можем да кажем, че сме на финала — напомни Сю. — И не забравяйте, господин Епълярд, че вече сме с други имена.
— След всичките тези години ще живеем в грях, пали, госпожо Бруър?
Малко след полунощ Крис удари спирачките пред дома на дъщеря им. Трейси ги посрещна на вратата и прегърна майка си, докато Крис изваждаше един от куфарите и платнена торба от багажника. Трейси никога не беше виждала родителите си толкова изморени и й се стори, че за времето от последната им среща през лятото, те са остарели. А може би просто бяха изтощени от дългия път. Минаха през кухнята и се настаниха на канапето, за да изпият по чаша чай. Почти не говориха и когато най-сетне Трейси ги отведе до спалнята им, баща й взе със себе си и платнената чанта.