Дик замълча, защото мозъкът му активно работеше по посока на това какво още трябваше да направи със слизането си на летище „Хийтроу“.
— Какво възнамеряваш да предприемеш, след като подпишем договора? — попита Ченков и наруши мислите му.
— Да участвам в търг за почистването на града, защото е ясно, че който получи тази концесия, ще направи много пари.
Министърът сбърчи чело.
— Никога не повдигай този въпрос — рече той сухо.
— Проблемът е много деликатен.
Дик мълчеше.
— И послушай съвета ми, никога не пий от водата, която тече в чешмите. Миналата година загубихме безброй наши граждани, които се заразиха от… — министърът реши, че не е подходящо тъкмо той да издава тази тайна, която между другото известно време човек можеше да научи от заглавните страници на всеки западен вестник.
— Колко е това безброй? — попита Дик.
— Николко — отговори министърът. — Такава е поне официалната информация на министъра на туризма — додаде, докато колата спираше пред двойната червена линия на входа на летище „Пулково II“. — Карл, занеси багажа на господин Барнзли до гишето, а аз ще те чакам тук.
Дик се наведе и се здрависа за втори път тази сутрин.
— Благодаря ти за всичко, Анатолий — рече той. — Ще се видим след три седмици.
— Бъди жив и здрав, приятелю — пожела му Ченков и го изпрати с поглед.
Бизнесменът се яви на гишето за заминаващи един час преди полета за Лондон. В този момент женски глас съобщи по високоговорителя на летището:
— Последно повикване за полет 902 до „Хийтроу“ Лондон.
— И друг полет ли има до Лондон сега? — попита Дик.
— Да — отговори мъжът зад гишето. — Полет 902 закъсня и в момента тъкмо затварят вратите.
— Можете ли да ме качите? — попита Дик и плъзна на плота банкнота от хиляда рубли.
Самолетът, с който пътуваше Дик, докосна пистата на „Хийтроу“ след три часа и половина. Щом взе багажа си от лентата, той забута количката към изхода, над който висеше надпис „За пътници, които нямат нищо за деклариране“, и излезе в залата на пристигащите. Стан, неговият шофьор, вече го чакаше и бъбреше с другите шофьори, повечето от които държаха високо вдигнати табели с имена. Щом видя шефа си, Стан избърза напред и го освободи от товара на куфара и малката чанта.
— Вкъщи или в офиса? — попита Стан, докато се насочваха към паркинга.
Дик погледна часовника си. Беше малко след четири, затова каза:
— Вкъщи. Ще поработя в колата.
Ягуарът на Дик още не беше напуснал паркинга по посока на „Вирджиния Уотър“, когато Дик набра телефона на офиса си.
— Кабинетът на Ричард Барнзли — отговориха отсреща.
— Здравей, Джил, аз съм. Успях да взема по-ранен самолет и сега пътувам към дома. Има ли нещо, за което би трябвало да се безпокоя?
— Не, всичко е спокойно — отвърна Джил. — Чакаме да научим как вървят нещата в Санкт Петербург.
— От добре по-добре. Министърът иска да съм отново там на шестнайсети май, за окончателното подписване.
— Но дотогава има по-малко от три седмици.
— Което означава, че трябва да се размърдаме. Затова свикай борда за първата възможна дата следващата седмица и ми уреди среща със Сам Коен утре рано сутринта. Не мога да си позволя никакви изненади в последния момент.
— Може ли да дойда с теб в Санкт Петербург?
— Не и този път, Джил. Само да подпишем договора и ти ще определиш десет дни. Тогава ще те заведа някъде, където е малко по-топло от Санкт Петербург.
Дик седеше мълчаливо в колата и прехвърляше наум всичко, което имаше да свърши до следващото си пътуване до Русия. Когато Стан мина през портата от ковано желязо и спря пред внушителната сграда в неоджорджиански стил, Дик вече беше подредил задачите в главата си. Изскочи от колата и изтича в къщата, като остави шофьорът да свали куфара и чантата, а икономът му да разопакова нещата. Изненада се, че жена му не го чака на площадката на стълбището, за да го поздрави с добре дошъл, но после си спомни, че всъщност се качи на по-ранен самолет и Морийн смята, че ще е в града след няколко часа.