Полицейският началник спря пред прозореца и погледна към оживените улици на Мумбай четиринайсет етажа по-долу: десет милиона жители — от най-бедни до най-богати. А той бе призван да поддържа реда сред тая пъстра гмеж от мизерни просяци до милионери. Неговият предшественик си бе отишъл с думите: „В най-добрия случай ти остава надеждата да не прекипи врящият чайник.“ След по-малко от година, когато на свой ред предадеше поста на своя заместник, той щеше да му завещае същия съвет.
Нареш Кумар цял живот бе изкарал в полицията — също като баща си. Най-много му допадаше непредсказуемостта на тази работа. Ето и днес не мина без изненади, макар че много неща се бяха променили от времето, когато можеше да перне някое хлапе зад ухото, ако го хване да краде манго. Днес беше друго: аха да посегнеш, и родителите те изправят на съд за побой, а детето заявява, че има нужда от психиатър. За негов късмет заместникът му Анил Кан се бе примирил, че пукотевицата по улиците, наркопласьорите и борбата с тероризма са неизменна част от живота на съвременния полицай.
Началникът отново се замисли за Радж Малик, когото бе пращал в затвора на три пъти за последните трийсет години. Как така му бе хрумнало да поиска да го види? Имаше само един начин да си отговори на този въпрос. Той отново се обърна към секретарката си.
— Запиши Малик в графика ми, но за не повече от петнайсет минути.
Полицейският началник си спомни, че се е съгласил да приеме Малик, едва няколко минути преди определената среща, когато секретарката сложи досието на бюрото му.
— Ако закъснее и една минута, няма да получи друга възможност — отсече Кумар.
— Той е в чакалнята, господин началник — отвърна момичето.
Кумар се намръщи и разтвори папката. Зачете се в написаното за престъпната дейност на Малик, макар повечето да му бе известно, защото на два пъти лично го бе арестувал — веднъж като сержант детектив и втория път като току-що повишен в чин инспектор.
Малик бе лежал за финансови престъпления, макар че като нищо можеше да си намери добре платена спокойна работа. За беда на младини бе открил, че притежава чар и вродена склонност да подвежда лековерните, особено стари дами, и да измъква големи суми, и то без особено усилие.
Първата му измама бе обичайна за Мумбай. Достатъчно бе да си набави малка печатарска преса и фирмени бланки. Състави списък с вдовици, следейки всекидневно некролозите в „Мумбай Таймс“, и ето че бе готов да започне своя бизнес. Специализира се в продажбата на акции на несъществуващи чуждоземни компании и се радваше на приличен доход, докато не попадна на вдовицата на колега мошеник.
Последва обвинение и Малик призна, че е спечелил над един милион рупии, но полицейският началник подозираше, че сумата е много по-голяма. В края на краищата коя вдовица би признала, че се е поддала на чара на Малик? Измамникът бе осъден да лежи пет години в затвора „Пуне“ и Кумар не чу за него близо десет години.
За втори път Малик се озова в затвора заради продажба на апартаменти в луксозен блок, планиран да бъде построен върху блато. Този път съдията му даде седем години. Измина още едно десетилетие.
Третото провинение на Малик, плод на още по-голяма изобретателност, получи съответно още по-голяма присъда. Беше се обявил за брокер по застраховки „Живот“. За жалост никой така и не бе получил възвръщаемост срещу вложението — освен самият Малик, разбира се.
Адвокатът изрази предположението, че клиентът му е спечелил не повече от дванайсет милиона рупии, но тъй като много малка част от тази сума бе в наличност, за да бъде разпределена сред все още живите наивници, съдията реши, че дванайсет години затвор е справедлива лихва върху въпросните полици.
Полицейският началник отгърна и последната страница, ала все още недоумяваше защо Малик бе пожелал да се срещнат. Той натисна копчето под бюрото си, за да даде знак на секретарката, че е готов да приеме следващия посетител.
После вдигна поглед към отварящата се врата. Човекът насреща му изглеждаше само смътно познат. Малик трябва да бе десетина години по-млад от него самия, но всеки би ги взел за връстници. В досието бе записано, че е висок около метър и седемдесет и пет и тежи осемдесет и пет килограма, но влезлият не отговаряше на това описание.
Лицето на доскорошния затворник бе сухо и сбръчкано, а поради прегърбената стойка изглеждаше дребен и съсухрен. Половин живот в затвора бе сложил своя отпечатък. Беше облечен с бяла риза, протрита на ръкавите и яката, и възголям костюм, който като че ли много отдавна му е бил по мярка. Това съвсем не бе самоувереният младеж, арестуван от полицейския началник за пръв път преди повече от трийсет години, който имаше готов отговор на всички въпроси.