С плаха усмивка Малик застана пред началник Кумар.
— Благодаря, че се съгласихте да ме приемете, господин началник — тихо рече той. Дори гласът му звучеше като на съсухрен старец.
Началникът кимна и посочи стола пред бюрото си.
— Предстои ми тежък ден, Малик — заяви, — тъй че говори направо.
— Разбира се, сър — отвърна онзи още преди да седне. — Въпросът е, че си търся работа.
Кумар бе обмислил множество варианти за причината на това посещение, но търсенето на работа не фигурираше сред тях.
— Не бързайте да се смеете — продължи Малик. — Моля, позволете да изложа молбата си.
Началникът се облегна назад в стола си и долепи пръсти и длани, все едно в безмълвна молитва.
— Твърде много години от живота си прекарах в затвора — поде Малик и млъкна. След малко продължи: — Наскоро навърших петдесет и мога да ви уверя, че нямам намерение отново да попадна зад решетките.
Началникът кимна, но остави репликата без коментар.
— Миналата година, господин началник, вие произнесохте реч пред годишното събрание на Търговската камара на Мумбай. Прочетох я в „Таймс“ с огромен интерес. Изразихте мнение, че водещите бизнесмени в този град трябва да положат усилия да наемат на работа хора, излежали присъдата си — да им дадат втори шанс, това бяха думите ви, — защото в противен случай те много лесно биха се върнали към предишните си престъпни навици. Смея да кажа, че бях напълно съгласен с вас.
— Не забравяй — прекъсна го Кумар, — че имах предвид само нарушители с първо провинение.
— Именно — невъзмутимо контрира Малик на свой ред. — Щом виждате техния проблем, представете си с какво се сблъсквам аз, когато потърся работа. — Той млъкна и оправи вратовръзката си, преди да продължи: — Ако сте говорили от сърце, то тогава би трябвало сам да се вслушате в думите си и да дадете пример.
— Какво точно си намислил? — недоумяваше началникът. — Ясно е, че нямаш квалификация за полицай.
Малик не се засегна от сарказма и дръзко продължи:
— В същия вестник, който помести речта ви, имаше обява за чиновническо място в архива. На младини първата ми работа бе в компания за превози „Пи енд Оу“ в кантората им в този град. Ако направите проверка, ще се уверите, че съм работил с ентусиазъм и експедитивност и поне в този случай напуснах с безупречно досие.
— Било е преди повече от трийсет години — отбеляза началникът, добре запознат със съдържанието на папката върху бюрото си.
— Значи ще завърша кариерата си както я започнах — заключи Малик, — като архивар.
Началникът помълча, разсъждавайки върху желанието на бившия затворник. Накрая се приведе напред, сложи ръце върху плота и се произнесе:
— Ще обмисля молбата ти. Секретарката ми знае ли как да се свърже с теб?
— О, да, господин началник — отвърна Малик и се надигна. — Всяка вечер се приютявам в общежитието на „Младите християни“ на Виктория Стрийт. — Той направи кратка пауза. — Не предвиждам да сменям жилището си в близко бъдеще.
На обяд в офицерския стол началник Кумар осведоми заместника си как е минала срещата с Малик.
Анил Кан прихна да се смее.
— Паднахте в собствения си капан, шефе — съчувствено рече той.
— Истина е — отвърна началникът и поднесе нова хапка ориз към устата си. — Догодина, като поемеш поста ми, този случай ще ти служи за урок, да внимаваш какво приказваш, особено пред по-голяма аудитория.
— Сериозно ли смятате да го наемете? — учудено попита Кан.
— Има такава вероятност. Защо, не ти ли допада идеята?
— Тази година ви е последна на този пост, сър, оставяте зад гърба си дълги години безупречна професионална служба. Защо да рискувате да опетните репутацията си?
— Боя се, че излишно драматизираш — рече началникът. — Говорим за един съкрушен човек, както щеше да се увериш, ако бе присъствал на срещата.
— Престъпникът си е престъпник — настоя Кан, — тъй че пак ви питам, защо да поемате този риск?
— Може би защото така е редно при дадените обстоятелства — отвърна началникът. — Ако отхвърля молбата на Малик, нима ще дочакам отново да се вслушат в мнението ми?