Най-сетне вратата се отвори. Единствено на този етаж дебел килим заглушаваше стъпките по коридора. Малик се огледа и си припомни последното си посещение. Бавно продължи към кабинета в дъното. На вратата с дебели метални букви бе изписано НАЧАЛНИК.
Малик тихо почука — може пък някакъв неотложен проблем да бе накарал началника да напусне кабинета си. Отвътре се чу женски глас, който го подкани да влезе. Секретарката седеше зад бюрото си и тракаше по клавиатурата с бясна скорост. Спря в момента, когато зърна Малик.
— Началникът ви очаква — отсече тя. Не се усмихна, не се и намръщи, когато стана от стола си. Може би просто не беше наясно какво го очаква вътре. Момичето изчезна зад някаква врата и скоро се върна. — Началникът е готов да ви приеме, господин Малик.
И задържа вратата отворена.
Малик влезе в кабинета и завари полицейския началник седнал зад бюрото, погълнат от съдържанието на разтворена папка. След миг вдигна глава, погледна посетителя право в очите и каза:
— Седни, Малик. — Не го назова с малкото му име, нито сложи „господин“ пред фамилията му. Просто Малик.
Бившият затворник плахо приседна на стола срещу бюрото. Запази мълчание, стараейки се да прикрие нервността си, докато с очи проследяваше как секундната стрелка на часовника направи един пълен оборот.
— Малик — рече началникът и вдигна очи. — Тъкмо преглеждах годишния доклад на твоя надзорник.
Малик продължи да мълчи, макар да усети как струйка пот се плъзна от челото към носа му.
Началникът отново сведе глава.
— Много се хвали от теб — продължи той мисълта си. — Ще призная, че не хранех особени надежди, когато преди година седеше на същия този стол. — Кумар вдигна глава и се усмихна. — Всъщност предлага те за повишение.
— Повишение? — невярващо повтори Малик.
— Едва ли ще стане толкова лесно, тъй като в момента няма много подходящи свободни места. И все пак смятам, че открих пост, който идеално подхожда на специфичните ти умения.
— Благодаря ви — рече Малик и най-сетне си позволи да се отпусне.
— Има едно свободно място — продължи началникът и отвори друга папка. — Помощник в градската морга. — Той извади един лист и започна да чете. — Задълженията включват изстъргване на кръвта от плочките по стените и пода след всяка аутопсия. Миризмата не била особено приятна, но за служителите са закупени маски, пък и сигурно след време човек свиква. — Началникът продължаваше да се усмихва. — Назначението носи ранг на помощник-отговорник и съответно увеличение на заплатата. Предлагат се и други бонуси, включително самостоятелна стая точно над моргата, тъй че няма да ти се налага да ползваш услугите на „Християнската младеж“. — Кумар направи пауза. — Задържиш ли се на този пост, докато навършиш шейсет, ще имаш право и на скромна пенсия. — Сега вече началникът затвори папката и погледна посетителя в очите. — Някакви въпроси?
— Само един, господин началник — рече Малик. — Разполагам ли с друга възможност?
— О да — отвърна Кумар. — Можеш да прекараш остатъка от живота си в затвора.
През очите на любовта
Бяха ходили заедно на училище наистина, но с това се изчерпваше приликата помежду им.
Джан Лоренцо Веничи се прояви като изпълнително дете още на пет годинки, когато тръгна на забавачка, докато Паоло Кастели закъсня за първия учебен час и впоследствие това му стана навик.
В класната стая, където четеше от учебника, пишеше съчинения и излизаше на дъската да го изпитват, Джан Лоренцо се чувстваше у дома си и успяваше да засенчи връстниците си. Паоло постигаше същия успех на футболното игрище със способността си рязко да сменя ритъма, да финтира и изневиделица да вкарва голове, изненадвайки и съотборниците си, и противника. Двете момчета продължиха в „Света Сесилия“, най-престижната гимназия в Рим, където проявиха дарбите си пред по-широка аудитория.
Безгрижното юношество отмина и те останаха в столицата: Джан Лоренцо продължи в най-стария университет на страната, а Паоло — като нападател в най-стария футболен клуб. Движеха се в различни кръгове, но някак успяваха да се държат в течение как напредва другият. Джан Лоренцо жънеше успехи в една област, Паоло в друга, ала и двамата постигаха целите си.
Джан Лоренцо се дипломира и започна работа при баща си в галерия „Веничи“, като се зае да извлече практическа полза от своите познания с желанието да надмине баща си и да стане най-уважаваният познавач на изобразителното изкуство в Италия.