Какво, попитах любезно, е Суб Бъг?
Суб Бъг, обясни ми той, било вид реактивен подводен бръмбар. Нещо като предната част на делфин. Държиш се за опашката му, а той те тегли под вода на каквато искаш дълбочина до десет метра. Помните ли онези неща от филма „Тъндърбол“? Нещо такова. Страхотна джаджа за изследване на коралови рифове.
Не съм много сигурен дали каза точно това. Може да беше казал „лазурното море“ или „кристалните дълбини“. Едва ли, но поне в моето съзнание се оформи такава картина, докато стоях под фучащия дъжд и наблюдавах как един чадър беглец се изтъркулва покрай оркестъра.
Трябваше да изпробвам този уред. Казах го на Мартин. Може и да съм го съборил на земята и да съм затиснал с коляно гърлото му, честно казано спомените ми са доста размазани, но в крайна сметка той каза, че ще се радва да ми даде един за проба. Въпросът беше къде? Можех да го изпробвам навсякъде, даже в кварталния басейн. Не. Номерът беше да се изпробва в Австралия, на Големия Бариерен риф. Но ми трябваше сериозно оправдание, ако смятах да накарам някое злочесто списание да се бръкне, за да финансира пътешествието ми, което, повярвайте ми, е единственият начин за пътуване.
Тогава си спомних за недовършената си работа в Австралия.
Има един остров в южния край на рифа, който преди десет години по Възнесение посетих съвсем за кратко. Беше едно доста ужасно място, наречено остров Хеймън. Самият остров беше красив, но курортът не беше, а аз се бях озовал там погрешка в края на някакво авторско турне. Намразих го. Брошурата беше пълна с думи като „интернационален“, „превъзходен“ и „изтънчен“ и това означаваше че от всички палми се лееше музикално озвучаване и всяка вечер имаше тематични карнавални партита. Денем сядах края басейна, напивах се бавно с коктейли „Текила сънрайз“ и слушах разговорите по съседните маси, които бяха основно за катастрофи с тежкотоварни камиони по пътищата. Вечер се разлагах подпийнал в стаята си, за да избегна гледката на свински пияни австралийци беснеещи в полички от трева или в каубойски шапки, в зависимост от каквато се беше случила тематичната вечер, докато аз гледах сериите „Лудия Макс“ на хотелското видео. Там също имаше доста катастрофи с тежкотоварни камиони. Нямаше нищо за четене. В книжарницата на хотела имаше само две свестни книги и аз бях написал и двете.
Веднъж завързах разговор с някаква двойка на плажа. Казах им: „Здрасти, аз съм Дъглас, тази музика не ви ли дразни?“ Те казаха, че изобщо не ги дразнела. Мястото им се струвало много хубаво, интернационално и изискано. Живеели в някаква овцеферма на 2000 километра от Бризбейн, където чували само тишина. Аз отбелязах, че това сигурно е много приятно, а те отвърнаха, че след известно време ставало доста скучно и че малко лека музика им идвала като балсам за ушите. Колкото и да ги убеждавах, отказаха да се съгласят, че това е същото, като да ти тъпчат спам в ушите по цял ден, и не след дълго разговорът се изчерпа.
Аз избягах от остров Хеймън и се озовах на едно корабче за водолазни експедиции на Хук Риф, където изкарах най-прекрасната седмица в живота си, разглеждах коралите, плувах с всякакви риби, делфини, акули и дори с един малък черен кит.
Чак след като се махнах остров Хеймън, чух, че съм изпуснал там нещо голямо.
От другата му страна имало залив наречен Заливът на лъчистите манит, който бил пълен, както можело да се очаква, с лъчисти манти: огромни грациозни подводни летящи килимчета, едни от най-красивите същества на земята. Човекът, който ми спомена за тях, каза, че били толкова кротки и добродушни, че дори позволявали на хората да ги яздят под водата.
И аз исках да отида там. Десет години копнях да се върна.
Междувременно чух, че и самият остров Хеймън се е променил до неузнаваемост. Бил закупен от австралийската авиокомпания „Ансет“, която похарчила не знам колко милиона долара, за да свали високоговорителите от палмите и да преобрази курорта в нещо не само интернационално и супер, и изискано, и тъй нататък, но и главозамайващо скъпо, и съответно доста добро.
И ето ми го оправданието. Ще напиша статия как съм занесъл Суб Бъга чак до остров Хеймън, намерил съм дружелюбна лъчиста манта и съм провел сравнителни изпитания.
В този момент всеки нормален и разумен човек би казал, че идеята е абсолютно тъпа, и всъщност повечето го казаха. Както и да е, статията щеше да е следната: сравнителни изпитания между подводен реактивен синьо-жълт едноместен Суб Бъг и гигантска лъчиста манта.