Де да беше истина. Имах си Суб Бъг, който ми създаваше грижи, разбира се. Това голямо нещо, което бях довлякъл от десет пъти по-голямо разстояние от онова, на което Мойсей беше замъкнал децата на Израил, само за да го сравня с лъчистата манта като средство за гмуркане. Сребристият сандък беше свален тихомълком от корабчето и беше дискретно складиран във водолазния център, където нито някой щеше да го види, нито да се досети за предназначението му.
Телефонът в стаята ни иззвъня. Между другото, стаята беше изключително приятна. Сигурен съм, че държите да чуете на какво приличаше, тъй като пребивавахме в нея на ваши разноски. Не беше голяма, но беше много удобна и слънчева и беше обзаведена с вкус в меки калифорнийски десени. Любимото ни нещо беше балконът с изглед към морето, защото имаше сенник, който се сваляше с натискане на електрически бутон. Ключът имаше две положения. Можеше да го сложиш на AUTO и сенникът се спускаше, когато изгрееше слънцето, и можеше да го сложиш на MANUEL [дословно], в който случай предположихме, че се появява някакъв дребен некомпетентен испанец, за да го спусне вместо теб. Това ни се стори ужасно смешно. Смяхме се и се смяхме, и се смяхме и пихме още по едно шампанско и се посмяхме още малко, и тогава телефонът иззвъня.
— Суб Бъгът ви е при нас — каза един глас.
— А, да — отвърнах аз. — Да, ъъ, Суб Бъгът. Много ви благодаря Да, всичко наред ли е?
— Нямате никакви грижи — каза гласът — изобщо.
— А. Добре.
— Ако искате, утре сутринта можете да дойдете във водолазния център. Ще го проверим, ще видим как работи, ще видим какво ви трябва, ще направим едно кръгче, каквото пожелаете. Ще направим каквото можем, за да ви помогнем.
— О. Благодаря ви. Много ви благодаря.
— Нямате никакви грижи изобщо.
Гласът беше много дружелюбен и окуражаващ. Часовата ми параноя се поразсея малко. Излязохме и вечеряхме.
Курортът имаше четири ресторанта и ние избрахме този с азиатската морска храна. Морската храна в Австралия се състои основно от барамунди7, раци от залива Мортън и всичко останало.
— Раците от залива Мортън — каза усмихнатата сервитьорка китайка — са като омарите, само че са ей толкова големи. — И раздалечи показалеца и средния си пръст на около седем сантиметра. — Пълним ги с главите им. Много вкусно. Ще хареса.
Всъщност не ни хареса особено. Ресторантът беше обзаведен приятно в черно-бял японски стил, но видът на храната беше по-добър от вкуса й и имаше музикално озвучаване. За момент зърнах призрака на стария отвратителен остров Хеймън, който бродеше из бляскавия му обзаведен с вкус нов дом. Другите налични ресторанти бяха полинезийски, италиански и един, който хвалеха най-много, „Ла Фонтен“, френски, който решихме да оставим за последната от четирите ни вечери, въпреки че ни глождеха съмнения. Навсякъде предпочитам местната кухня, освен в Уелс, и мисълта за транспортирани чак дотук изискани френски ястия не ми вдъхваше доверие. Не исках обаче да подхождам предубедено, защото по една случайност най-вкусните ястия, които съм опитвал, бяха задушен краб и шатобриан от зебу, приготвени от един готвач, френски възпитаник в южен Мадагаскар. Но французите все пак бяха населявали острова седемдесет и пет години и му бяха оставили богато наследство от кулинарни умения и отвратителна бюрокрация. Същата вечер решихме поне да хвърлим един поглед на „Ла Фонтен“. Попаднахме сред декари дебели килими, огромни рояли, канделабри и мебели в стил Луи XVI. Открих, че ровя из мозъка си, за да открия някакъв спомен за евентуалния схизматичен френски двор от осемнайсети век, който можеше да е пресъздаден, макар и бегло, тук на Големия Бариерен риф. Попитах Джейн, която е историчка, но тя ме увери, че съм пълен глупак и двамата се прибрахме да спим.
На сутринта ни събуди точно в седем и половина, както и всяка друга сутрин, гларусът който кацаше на балкона ни и изпълняваше кресливата си песен за събуждане. След като закусихме, отидохме във водолазния център, който беше на около километър от хотела и там се запознахме с Ян Грийн.