Върнах се на лодката и изтеглихме машината от водата. По обяд обаче ме връхлетяха притеснения относно пълния провал да абсурдната ми идея за изпитанията и затова споделих мислите си с Ян и Джейн.
— Мисля, че трябва да мислим за сравнителните изпитания на една концептуална основа — казах. — И трябва да отдадем дължимото на някои точки. Суб Бъгът очевидно печели точки за преносимост. Можеш да го качиш на самолет, което би сторил с лъчиста манта или поне не с лъчиста манта, която ти е симпатична, а аз мисля, че ние по принцип харесваме всички лъчисти манти, нали така? Мантата е доста по-бърза и по-маневрена и няма нужда да й сменяш кислородната бутилка на всеки двайсет минути. Но най-голямата точка, която печели Суб Бъгът, е че можеш да се качиш отгоре му. Мисля, че това заслужава особено внимание, ако човек смята да го ползва като транспорт. Но пък нека погледнем нещата от другата им страна. Причината да не можеш да яздиш лъчиста манта е разумна от екологична точка, а по всички екологични критерии мантата печели по точки. Всъщност, всяка форма на транспорт, която всъщност не можеш да използваш, е много екологично полезна, не мислите ли?
Ян кимна разбиращо.
— Може ли да продължа да си чета книгата? — попита Джейн.
За следобедното гмуркане Ян каза, че искал да ме отведе по-настрани от лодката. Попитах го защо и не получих отговор. Последвах го под водата и бавно доплувахме до една нова част на рифа. Горната му част се показваше на около метър и двайсет от водата и слънчевите лъчи се пречупваха в невероятните форми и цветове на подобните на мозъци, на еленови рога, на папрати и на анемони корали. Нещата, които виждаш под водата често приличат на разюздани пародии на нещата над нея. Помня какво си помислих, когато преди години за пръв път се гмурнах при Бариерния риф, а именно, това ли било дето хората го слагат по полиците над камините си. Отне ми известно време да се отърва от представата, че рифът е една купчина кич.
Има много риби, чиито имена не знам. Зазубрям ги на лодката и след седмица ги забравям. Но изумителното разнообразие от форми и движения е в състояние да ме държи в захлас с часове, или би ме държало, ако кислородната бутилка позволяваше. Ако не бях атеист, сигурно щях да съм католик, защото ако не силите на естествения подбор бяха формирали рибите, то трябваше да е някой италианец.
Движех се бавно на плиткото. На няколко метра отпред рифът постепенно пропадаше в широка долина. Дъното на долината беше широко, тъмно и плоско. Ян насочваше вниманието ми натам. Не знаех защо. Не виждах някакви интересни корали. И тогава, когато погледнах, цялото черно дъно на долината се вдигна бавно нагоре и се понесе към нас. Ръбовете му се къдреха леко и отдолу беше чисто бяло. Смаях се, защото разбрах, че виждам широка два метра лъчиста манта.
Тя направи широк плавен завой и се насочи към дълбокото. Движеше се невероятно бавно и аз полагах усилия, за да плувам редом с нея. Слязох до стената на рифа, за да я следвам. Ян ми махна да не плувам бавно, за да не подплаша създанието. Осъзнах, че размерът му е илюзорен и че се движи доста по-бързо, отколкото ми се струваше. Мантата зави отново покрай рифа и аз я видях по-ясно. Приличаше на ромб. Опашката й не беше толкова дълга като на бодливите манти. Най-интересното нещо беше главата й. Мястото, където бихте очаквали да бъде главата й, приличаше на отхапано. Отпред — по предните ръбове на „захапката“, ако разбирате какво имам предвид — има два рога, извити надолу. И на всеки един рог има по едно голямо черно око.
Докато се движеше, проблясваща и грациозна върху гигантските си крила, разбрах, че наблюдавам най-красивото и неземно създание, което бях виждал в живота си. Някои казват, че лъчистите манти приличат на бомбардировачи стелт, но това е неподходящо сравнение за това толкова царствено, елегантно и добродушно същество.
Аз я последвах покрай външната страна на рифа. Не плувах нито толкова бързо, нито толкова добре, но тя правеше толкова широки и плавни завои, че, за да не я изпускам от поглед, трябваше да се придвижвам на съвсем къси прави отсечки. Тя обиколи рифа два, дори три пъти, след което се скри и аз реших, че си е отишла. Спрях и се огледах. Не. Нямаше я. Изпитах едновременно тъга, но и радост от чудото, което бях видял. След това забелязах сянката, която се движеше на дъното в периферията на зрението ми. Вдигнах поглед и видях нещо съвършено неочаквано.
Лъчистата манта се носеше над върха на рифа над главата ми, следвана от още две манти. Трите огромни създания преминаха едно зад друго в идеална гъвкава хармония, сякаш следваха невидими релси на увеселително влакче, след което се отдалечиха и изчезнаха в тъмната далечина.