Същата вечер, докато опаковахме Суб Бъга в сребристата му кутия, бях доста мълчалив. Благодарих на Ян, че ми е показал мантите и казах, че разбирам защо не е трябвало да ги яздя.
— А, нямаш никакви грижи, приятелю — каза той. — Нямаш никакви грижи, изобщо.
1992
Кои са любимите ви писатели?
Чарлз Дикенс, Джейн Остин, Кърт Вонегът, П. Г. Удхаус, Рут Рендъл.
Залез в Бландингс
Това е последната — и недовършена — книга на П. Г. Удхаус. Недовършена е не само в смисъл, че за нас, които обичахме този човек и неговото творчество, прекъсва по средата, но и в много по-важния смисъл, че написаното дотук също е недовършено. За Удхаус първата чернова е била въпрос на организация на основните моменти в историята — структурата на сюжета, героите и делата им, планините, които изкачват и скалите, от които падат. Едва на следващия етап — безмилостен преглед, поправяне и доизглаждане — книгите му се превръщат в онези шедьоври на езика, които познаваме и обичаме. Когато пишел, той забождал страниците по стените на кабинета си. Страниците, които му харесвали, забождал нависоко, а другите, които се нуждаели от допълнителна обработка забождал по-ниско. Целта му била да вдигне целия ръкопис до нивото на рамката на картината, преди да го сглоби. По-голямата част от „Залез в Бландингс“ сигурно още не се е виждала зад гърбовете на столовете. Много редове са сложени временно и са се нуждаели от преработка — от онези шеметни образи и идеи, които са щели да ги изстрелят в горната част на стената.
Личи ли си в тях великият гений на Удхаус? Ами, ако трябва да съм честен, не. Не само защото творбата е недовършена, а и защото, докато я е писал е, бил онова, което може да се опише само като деветдесет и три годишен човек. Мисля, че на тази възраст всеки има право най-доброто от работата да е зад гърба му. В известен смисъл дълголетието на Удхаус (роден е в годината, в която е починал Дарвин и работи с прилични темпове, доста след като „Битълс“ се разделят) го обрича да бъде Пиер Менар на своя Сервантес. (Нямам намерение да ви пояснявам какво имам предвид. Ако не знаете, прочетете разказа на Хорхе Луис Борхес „Пиер Менар“, авторът на „Дон Кихот“. Само шест страници е и след това ще искате да ми пратите благодарствена картичка, че съм ви насочил към него.) Но вие ще искате да прочетете „Залез в Бландингс“ заради пълнотата и заради това, че самата му недовършеност ще ви даде усещането за неочаквана близост с творческия процес на един Майстор — нещо като да видите внасянето и изнасянето на палитрите и скелето от Сикстинската капела.
Майстор? Велик гений? О, да. Една от най-неземните радости на английския език е фактът, че един от най-великите му специалисти, един от хората на най-високия му връх, беше хуморист. Макар че това едва ли е голяма изненада. Кой още е стигал до там? Остин, разбира се, Дикенс и Чосър. Единственият, който не е можел да се пошегува, дори от това да е зависел животът му, e Шекспир.
О, нека поне за момент да бъдем откровени и смели. Няма нищо по-лошо от това да гледаш как някои английски писатели храбро се опитват да преиграват с езика, като например Догбъри в „Много шум“. Отчаяна работа. Дори спускаме завеса над цялото това кълчене като наричаме използвания в случая комичен похват „малапропизъм“ — на името на героинята на Шеридан, госпожа Малапроп, която в „Съперниците“ прави същото, само че смешно. Няма и никаква полза да споменаваме, че има нещо общо с факта, че Шекспир е творил през шестнайсети век. Какво от това? Чосър се е забавлявал страхотно още през четиринайсети век, когато правописът е бил още по-ужасен.
Сигурно понеже най-гениалният ни писател не е можел да пише хумор, сме решили, че хуморът не се брои. Което е жестоко спрямо Удхаус (като че ли него някога го е било грижа), защото неговият гений е в хумора, хумор толкова елегантен, че е чиста поезия. Прецизността, с която подбира думите на всички герои едновременно — значението, тембърът, ритъмът, обхватът на идиоматичните връзки и нюанси, би накарала Кийтс да подсвирне. Кийтс би се гордял да напише „усмивката изчезна от лицето му като дихание под острието на бръснача“ или че смехът на Хонория Глосъп звучал като „кавалерия по ламаринен мост“. И в този ред на мисли, след като Шекспир е написал: „Един човек може да се усмихва и да се усмихва, и да бъде злодей“, би трябвало да е също толкова впечатлен от „Немалко хора изглеждат почтени и въпреки това са способни във всеки момент да се скрият зад вита стълба“.