Удхаус пише чиста музика на думите. Няма абсолютно никакво значение дали пише безкрайни варианти на темите за похищение на прасета, възвишени икономи и комични комплоти. Той е един от най-великите музиканти на английския език, а музикантите по цял ден изследват различните варианти на една и съща тема. Всъщност, за мен красотата е в това, че същинската тема няма никакво значение. Красотата няма тема. Каква е темата на една ваза! Каква е темата на един залез или на едно цвете? Каква е, по този повод, темата на Двайсет и третия концерт за пиано на Моцарт? Казват, че цялото изкуство клони към състоянието на музиката, а музиката няма тема — освен ако не е халтура. Филмовата музика има тема. „Маршът на Дам Бъстърс“ има тема. Една фуга на Бах от друга страна е чиста форма, красота и игривост, а аз не съм сигурен, че като човешко изкуство и постижения нещата, които превъзхождат една фуга на Бах, не са много. Може би квантово електродинамичната теория на светлината. Може би „Чичо Фред прелита насам“. Не знам.
Мисля, че Евелин Уаф беше сравнила света на Удхаус с Райската градина преди грехопадението и е напълно вярно, че в Бландингс Пелъм — ако мога да го нарека така — успява да създаде и да запази един невинен и добродушен Рай, задача, която както помним, не се удаде на Милтън, който навярно е вложил прекалено много усилия. Също като Милтън, Удхаус се пресяга вън от рая за метафорите, които ще го направят реален за читателите. Но там, където Милтън доста объркващо посяга за образите си към света на класическите богове и герои (като телевизионен сценарист, който черпи референции само от други телевизионни представления), Удхаус е бляскаво реален. „Тя стоеше и гледаше критично сейфа и бавно набираше ярост като печащ се сандвич със сирене.“ „Мустакът на херцога се издигаше и спускаше като носено от вълните водорасло.“ По отношение на метафорите (или подобията, ако настоявате) няма равен на Майстора. Разбира се, Удхаус никога не се затормозяваше да оправдава отношението на Бог към Човека, а само правеше Човек неизмеримо щастлив, поне за няколко часа.
Удхаус по-добър от Милтън? Е, сравнението разбира се е абсурдно, но аз знам кого да оставя в балона и то не само заради компанията, а заради изкуството.
Ние, почитателите на Удхаус много обичаме да си звъним по телефона, за да споделяме новите си открития. Но е възможно да правим на този велик човек лоша услуга, когато цитираме публично любимите си мотиви, като например „По горните склонове на иконома се образува лед“ или „… като много други истински американци той се беше оженил млад и продължи да се жени, скачайки от блондинка на блондинка, както планинската коза скача от чукар на чукар“, или (ето, пак не се сдържам) „Той се обърна с лек виновен подскок като балетист заловен да разрежда с вода млякото на котката“, защото колкото и да са прекрасни, извадени от контекста тези цитати са малко като препарирани риби на полицата над камината. Човек трябва да ги види в действие, за да оцени пълния ефект. Нищо в изолираната реплика на Фреди Трипуд „Донесъл съм в тази торбичка няколко простички плъха“ не подсказва, че в контекста това е апогеят на един от най-върховите моменти в цялата английска литература.
Шекспир? Милтън? Кийтс? Как е възможно да споменавам автора на „Перли, момичета и Монти Бодкин“ и „Прасетата имат криле“ в едно и също изречение с тези хора? Та той е несериозен!
На него не му е нужно да е сериозен. Той е нещо повече. Той е горе в стратосферата на човешкото съзнание, над трагедията и изморителната мисъл, където ще намерите и Бах, Моцарт, Айнщайн, Файнман и Луис Армстронг, в царството на чистата творческа игривост.
Из предговора към „Залез в Бландингс“ (Пенгуин Букс)
Чай
Един или два пъти американци са ме питали защо англичаните толкова обичат чая, питие, което те така и не могат да наредят в списъка на добрите. За да разберете защо, трябва да го приготвите както трябва.
В правенето на чай има един много прост принцип — за да се извлече нужният аромат, в момента на съприкосновение с чаените листа водата трябва да е вряЩА (не вряЛА). Ако е просто гореща, чаят ще бъде блудкав. Ето защо ние англичаните имаме разни странни ритуали като например първо да подгряваме съда за запарването (за да не се изстуди прекалено бързо врящата вода, когато я налеем). И затова американската привичка да се слага на масата чаша, пакетче чай и кана гореща вода е просто идеалният начин за направа на слаб, блудкав, воднист чай, който никой с всичкия си не би пил. За американците е загадка защо англичаните вдигат толкова шум около правенето на чай — защото повечето американци НИКОГА ПРЕЗ ЖИВОТА СИ НЕ СА ПИЛИ СВЕСТЕН ЧАЙ. И точно затова не разбират. Всъщност, истина е, че повечето англичани вече също не знаят как се прави чай и вместо това повечето пият евтино разтворимо кафе, което е жалко и освен това оставя американците с впечатлението, че англичаните не отбират бъкел от горещи стимуланти.