Докато Тод-носорогът бързаше напред, на пътя изведнъж изскочиха тълпи от деца, които се затичаха към нас с песни и танци „Носорог! Носорог! Носорог!“ Те бързо ни обкръжиха и ни съпроводиха през последните неколкостотин метра до селския площад, където ни бяха устроили посрещане. Цялото село беше излязло да ни посрещне с огромен ентусиазъм. Ние седнахме и загледахме церемонията по посрещането изплезили езици от жега и надигащи бутилките с минерална вода, докато децата от селото изнасяха едно наистина удивително изпълнение от песни и танци. Под „деца“ разбирам както седем, така и седемнайсетгодишни. Жалко, че вече нямаме подходяща дума за целия обхват. „Младите“? Снизходително. „Хлапетата“? Не. „Младежите“? Звучи като че ли са влезли с взлом в някой склад и са откраднали нещо. Значи, деца. Децата бяха написали песнички за носорози и ни ги изпяха. Междувременно Джил тихомълком взе от Тод костюма и не след дълго се присъедини към децата, където танцува, подскача и игра с тях преди най-накрая да се скрие зад едно дърво за една бърза цигарка. След това със значително охладен ентусиазъм изслушахме поредицата от речи на местните сановници. Където и да отидехме, имаше местни сановници, които умираха да ги видят с нас.
Постепенно започнах да осъзнавам целта на костюма. Пристигането на носорога и екипът пътешественици бяха нещо, което селото беше очаквало и за което се беше подготвяло с месеци. То беше събитието на годината, карнавал, фестивал, празник. Обитателите на селото и най-вече от децата щяха с години да помнят посещението на носорога, но едва ли щяха да помнят посещението на някакви английски богаташи с шапки.
След това ни показаха селското училище. Подобно на повечето постройки в селото то беше построено от кирпич и не беше довършено. Прозорците и вратите представляваха дупки в стените, мебелировката се състоеше от няколко паянтови пейки и дървени маси, върху които имаше рисунки на диви животни, нарисувани от децата, които ние трябваше да оценим и наградим. Наградите бяха бейзболни шапки на „Похода на Носорога“ и, който и да спечелеше наградата, трябваше да раздадем шапки на цялото село. А след като съберяхме парите от спонсорите, щяхме да довършим училището им.
След като най-накрая си тръгнахме, децата ни съпроводиха още няколко километра с танци, смях и импровизирани песни — някое запяваше мотив и другите бързо подхващаха песента.
Разказът ми ви звучи като отживелица, нали? Приказките за пеещи, смеещи се и танцуващи деца звучат доста наивно и сантиментално, като знаем, че в реалния живот децата ръмжат и употребяват наркотици. Но тези деца/хлапета/младежи, както и всички останали, които видяхме по време на пътешествието си, бяха щастливи по начин, който за нас на запад е едва ли не конфузен.
Последните деца се върнаха в селото. От лендроувъра, който ни съпровожда, раздават коли и фанти. Нашият фотограф Джим седи отзад в каросерията и ни снима с апарата си „Канон“ EOS 1, който закопнях да притежавам още в момента, когато го видях. Кийс, нашият кинооператор холандец, наглася олекотената трипроцесорна камера „Сони“ на рамото си и обхожда с нея редицата туристи. Чудя се дали някъде на запад ще се намерят сто деца, които да пеят и да танцуват както тези.
На другия ден идва моят ред да нося костюма. Малко съм едър за него и краката ми стърчат смешно, и приличам на огромна панирана скарида. Вътре жегата и вонята на застояла пот и дезинфектанти са направо задушаващи, докато не свикнеш с тях. Тод върви до мен и умишлено поддържа разговор. След известно време осъзнавам, че ме наблюдава, за да е сигурен, че няма да припадна. Тод е свестен човек и аз го харесвам. Грижи се за хората и още повече се грижи за любимия си костюм на носорог.
Спирам за малко, за да излея малко вода в и по лицето си и зървам отражението си в стъклото на лендроувъра. Изглеждам страшно глупаво и ми хрумва, че в това спонсорирано ходене има нещо много странно. То винаги се прави с благородна цел: борба с рака, борба с глада, опазване на дивите животни и така нататък, но сделката изглежда е следната: „Хубаво, опитвате се да съберете пари за тази благородна кауза и аз разбирам, че тя е жизненоважна и че става въпрос за оцеляването на цели видове и че спешно трябва да се направи нещо, но, ами… не знам… Вижте какво — направете нещо наистина безсмислено и тъпо, може и донякъде опасно и тогава ще ви дам малко пари.“