Нещата се усложняват доста от факта, че един от тях е електротехник наречен Франк Вандала. Приятелите му, ако има такива, и ако не са в болница, го наричат Франк, а аз го наричам Франк Вандала, защото всеки път, когато трябва да постави някоя част от инсталацията, си пробива път през всичко, което му се изпречи — мазилка, дървения, канализация, телефонни кабели, мебели и дори части от инсталацията, които сам е поставил при предишните си набези. Сигурен съм, че е много добър електротехник, макар да не е толкова добър като човек. Но аз се отклоних доста от мисълта си и съвсем изгубих нишката, защото Франк току-що прекъсна електричеството, а аз от известно време не бях запаметявал файла. И така, докъде бях стигнал? А, да.
Когато купих къщата, тя беше пълна развалина в буквалния смисъл на думата. Не чак такава развалина както след посещенията на Франк, но все пак беше една празна черупка, в която трябваше да се изградят стени, подове, канализация и други такива. Когато трябва да се построят стени, идва специалист (поне така ми казаха — аз самият не съм чак толкова убеден, но по принцип трябва да е специалист) зидар, който ги строи. Ако ми трябват паркет, стълби, рафтове и други такива, идва дърводелец, който си подсвирва някакъв жизнерадостен дърводелски напев и си свършва работата. След това идва водопроводчик и така нататък. В един момент се появява Франк Вандала, за да сложи някоя друга жица, след което дърводелецът, водопроводчикът и всички останали трябва да идват отново и да извършват основни ремонти. Ще оставя темата за Франк, защото той не е част от аналогията, която с бавни и елегантни стъпки се опитвам да изградя. Само че той в момента ми се е набил в съзнанието и ми е трудно да не нервнича, защото е в къщата. И така, забравете Франк. Вие сте щастливци. Защото можете.
Та, мисълта ми е следната. Къщата съществува. Изграждането на тази къща е цел на цялото съществуване. Ако искам вътре да се направи нещо, вдигам телефона (с предположението, че Франк не е минал през линията, докато се е опитвал да стигне до някой ключ за лампа), и някой идва и свършва работата.
Ако искам да ми се монтират още шкафове, не е необходимо да правя следното: не е необходимо да разглобявам къщата на съставните й части, да я пренасям до Бирмингам, където е дърводелецът, да я сглобявам отново по начин понятен за дърводелеца, след което той да работи по нея и накрая цялата къща да се сглоби отново, да се докара в Айлингтън и да се сглоби така, че да функционира като къща, в която мога да живея.
Защо тогава трябва да правя това в компютъра си? Нека го кажа малко по-разбираемо. Защо, когато имам някакъв документ в текстообработваща програма и поискам да направя с него нещо друго, трябва на практика да разглобя документа и да го пренеса в друга текстообработваща програма, която за разлика от първата има функцията, която ми трябва? (Защо просто не използвам втората текстообработваща програма ли? Ами защото няма други функции, които първата има, естествено.) Или пък ако искам да вкарам картина в документа, защо трябва да отивам в съвършено друга програма и да правя картинката там, след което да минавам през парализиращи мозъка процедури, за да открия, че по някакви причини текстообработващата програма, която използвам, не приема графични изображения в точно този формат или твърди, че ги приема, но когато поискам същото от нея, спира да работи или блокира целия компютър. Накрая се налага да пействам всички части в Пейджмейкъра, който след това неясно защо отказва да ги разпечата. Знам, че Мултифайндърът улесни значително тази задача, но всъщност това е просто еквивалентът на улесняването на пътя до Бирмингам, ако разбирате какво имам предвид.
Не ща да знам за PICT файлове. Не ща да знам за TIFF файлове. (И не знам. От тях ме хващат дяволите.) Не ща да знам в какъв формат трябва да кажа на Макрайт II да ми запамети работата, за да може Нисус да я прочете и да запише отгоре й някой от нескончаемите си макроси. Аз съм Мак юзър, за бога. Трябва да е лесно.
Мак започна като една прекрасно семпла и елегантна идея (С толкова малко памет никой друг нямаше да може да направи нищо) и е време тази степен на простота да бъде пренесена в далеч, далеч по-мощната и комплексна система, в която се превърна Мак.
Искам да мога да правя следното:
1. Да включа машината.
2. Да работя.
3. Да се позабавлявам, след като съм свършил достатъчно 2, което не става често, но това е друга тема.
Като казвам „работя“ имам предвид да започна да пиша и ако ми се прииска да нарисувам нещо, да го нарисувам. Или да сваля нещо от скенера на екран или да пратя нещо от екрана си на някой друг. Или да накарам моя Мак да изсвири мотива, който току-що съм написал на екрана със синтезатора. Или, е, списъкът очевидно е безкраен. А ако ми потрябва определен инструмент за някоя по-сложна задача, просто да го поискам. Като казвам „просто“, имам предвид точно това. Не трябва да ми се налага да оставям онова, което работя, освен ако действително не съм го свършил (де късмет де, биха казали издателите ми) и не искам да се занимавам с нещо съвършено различно.