Другото, което ми казват, е: „Добре де, не е ли по-добре човек да си остане агностик, ей така за всеки случай?“. За мен това е признак на такава глупост и посредственост, че обикновено прекратявам разговора. (Ако се окаже, че съм бил абсолютно неправ и че всъщност има бог, и ако се окаже още, че това угодническо-праведно кръстосване на пръстите зад гърба го впечатлява, то аз така или иначе не бих почитал този бог.)
Други питат откъде съм толкова сигурен. Не била ли вярата, че няма бог също толкова ирационална, арогантна и т. н., колкото вярата, че има бог? На което аз отговарям с не поради няколко причини. Първо, аз не вярвам, че няма бог. Не виждам какво общо има това с вярата. Мога да вярвам или да не вярвам на четиригодишната си дъщеря като ми казва, че свинщината на пода не е нейно дело. Вярвам в правосъдието и в честната игра (въпреки че не знам точно как ги постигаме, освен че непрекъснато се опитваме, колкото и малки да са шансовете). Освен това вярвам, че Англия трябва да приеме единната европейска валута. Нямам никаква подготовка като икономист и не мога да споря с икономистите, но и малкото, което разбирам, подкрепено от интуицията, ми говори, че това е правилният курс. Възможно е да греша и го знам. За мен това са основателни поводи за употреба на думата „вярвам“. Но освен това мисля, че тази дума трябва да отговаря за доста вреди като броня защитаваща ирационалните схващания от основателни въпроси. Затова, аз не вярвам, че няма бог. Убеден съм, че няма бог, което е съвършено различна позиция и ме отвежда до втората ми причина.
Не приемам модното гледище, че всяко мнение автоматично заслужава толкова уважение, както и всички останали. Моето мнение е, че луната се състои от скали. Ако някой ми каже: „Че ти не си бил там. Не си я видял с очите си и затова моето мнение, че тя е от норвежко сирене с дупки, е също толкова валидно.“ — тогава аз дори няма да споря с него. Има едно нещо, наречено тежест на доказателството и в случая с бог, както и в случая със състава на луната, тежестта на доказателствата се промени радикално. Някога бог е бил най-доброто обяснение, с което сме разполагали, но сега имаме много по-добри обяснения. Бог вече не само не е обяснение на нищо, но сам се превърна в нещо, нуждаещо се от непосилни обяснения. Затова не смятам убеждението че няма бог за толкова ирационално и арогантно като убеждението, че има бог. Не мисля дори, че може да става въпрос за някаква равнопоставеност.
АМЕРИКАНСКИ АТЕИСТ: Откога сте невярващ и какво ви доведе до това осъзнаване.
ДНА: Историята е доста банална. Като младеж бях ревностен християнин. Така бях възпитан. Всъщност работех на доброволни начала в училищния параклис. И един ден, когато бях на осемнайсет години, си вървях по улицата, чух някакъв странстващ евангелист и най-добросъвестно се спрях да го слушам. По някое време ме осени прозрението, че той говори пълни глупости и че няма да е лошо да размисля над този факт.
Мисля, че трябва да поясня. Когато казвам, че съм осъзнал, че той е говорил глупости, имам предвид следното. За всичките години, през които съм изучавал история, физика, латински, математика, научих (по трудния начин) нещо за законите на спора, законите на доказателството, законите на логиката и т. н. Всъщност, тъкмо бяхме учили как да забелязваме различните типове погрешни логически изводи и изведнъж ми стана ясно, че тези закони очевидно не се отнасяха за религиозните въпроси. В часовете по религиозно обучение от нас се искаше да слушаме почтително доводи, които, ако бяха изказани например в подкрепа на причината да бъде отменен Законът за облагане на вноса на зърно, щяха да бъдат осмени като глупави и инфантилни, а по отношение на логиката и доказателствата щяха да бъдат тотално погрешни. Защо така?
Е, в науката история, колкото и разбирането за събитията, причината и следствието, да са въпрос на интерпретация и колкото и интерпретацията да е въпрос на лично мнение, тези мнения и интерпретации неизменно са подложени на унищожителен кръстосан огън от аргументи и контра аргументи, а онези, които оцеляват биват подложени на нови фактически и логически предизвикателства от всяко следващо поколение историци — и така нататък. Не всички мнения са равностойни. Някои са далеч по-жизнеспособни, по-съвършени и по-подкрепени от логиката и аргументите от други.