„Индепендънт он Сънди“
Ноември 1999
Напоследък се роди едно ново поколение от умни офис столове, което изпрати в миналото разните копчета и ръчки за нагласяне на стола. Всичките ни познати пружини и лостове са си на мястото, но столът се приспособява към стойката и движенията ви автоматично, без вашето участие. Ето ви по този случай едно предсказание: Когато се сдобием и с подобен софтуер, светът ще стане едно много по-добро и по-щастливо място.
Компютърчето, което можеше
Моята любима информация е, че Брануел Бронте, братът на Емили и Шарлот е умрял прав, облегнат на полицата над камината, за да докаже, че може да се направи.
Всъщност излъгах. Най-любимата ми информация е фактът, че младите ленивци са толкова нескопосани и мързеливи, че много често вместо за клон се хващат за собствените си крайници и падат от дърветата. Както и да е, това няма връзка, с онова, което ме занимава в момента, защото касае ленивците, докато информацията за Брануел Бронте засяга писателите и усещането, че смъртта наближава, и вършенето на неща с единствената цел да докажеш, че могат да бъдат извършени, и всички тези неща са толкова присъщи на настоящото ми положение, че откровено казано направо се плаша.
Аз съм писател и усещам приближаването на смъртта, както бихте го усетили и вие, ако току-що бяхте кацнали в Гранд Рапидс, Мичиган в някакъв безбожен утринен час, за да откриете, че в близките три часа няма да можете да влезете в хотелската си стая. Всъщност, даже самото кацане в Гранд Рапидс, Мичиган е достатъчно. Ако сте жител на Гранд Рапидс, Мичиган, моля приемете, че се шегувам. Всеки друг обаче ще разбере, че изобщо не се шегувам.
Той като нямам какво друго да правя, в момента стоя и се подпирам на една полица на камина. Е, нещо като полица на камина. Всъщност не знам на какво се подпирам. Изработено е от месинг и някаква пластмаса и архитектът сигурно го е начертал след някоя тежка вечер по кръчмите. По този повод се сещам за друга моя любима информация: по Транс-Сибирската железопътна магистрала има завой във формата на вдлъбнатина, защото когато царят (не знам кой цар, защото не съм си в кабинета у дома, а се подпирам на нещо безобразно грозно в Мичиган и наоколо няма книги) издал декрет за строежа на Транс-Сибирската железопътна магистрала, начертал пътя й на картата с линия. Линията била нащърбена по средата.
Пиша този материал подпрян на някакво безименно архитектурно недоразумение и не го пиша на своя Мак. Бих го писал, но батерията на ПауърБука току-що свърши (интересна идея, да кръстиш нещо на неговия най-голям недостатък; в това отношение прилича много на Гренландия10. Имам кабел, но не мога да го включа никъде. Много умно, че са се сетили да сложат универсален трансформатор, само че няма универсален щепсел. Има голям, недодялан трикрак британски щепсел, което означава, че сте напълно и безвъзвратно загубени, ако до напускането на летище Хийтроу не сте се сетили да си купите адаптер.
Вън от Британия не можете да си купите адаптер за британски щепсел. Знам го със сигурност. Направих такъв опит, когато за пръв път се сблъсках с проблема със стария си преносим Мак. (Няма да пускам шеги по адрес на Маковете. Епъл свърши достатъчно работа в това отношение. По дяволите. Току-що казах, че няма да го правя.) В крайна сметка се наложи да си купя щатски захранващ кабел. Или по-скоро се опитах да си купя. Не можах. Продавали се само с новите компютри. Влачих се насам-натам с един мъртъв Мак в продължение на десет дни и от време на време ядях сандвичите си върху него, защото беше малко по-лек от портативна маса. (По, дяволите, пак го направих.)
С ПауърБука обаче нямам такъв проблем. Не съм пълен глупак. Този път си донесох адаптер. Но все пак съм глупав, защото адаптерът е в куфара ми, който току-що дадох на пиколото, за да го отнесе, докато чакам три часа да ми оправят стаята.
И какво тогава правя? Пиша на ръка ли? Сигурно се шегувате След десет години работа с компютър вече дори не мога да пиша на ръка. Знам, че би трябвало да мога: предполага се, че писането на ръка е от онези неща, като например яденето с пръчици: веднъж като го усвоиш и го можеш цял живот. Работата е в това, че имам много повече опит в боравенето с пръчици, отколкото с химикалки и, затова, не пиша на ръка. Не говоря и в някой от онези ужасни малки диктофони, които най-безмилостно продължават да записват, докато ти отчаяно се опитваш да измислиш какво да кажеш. Натискането на бутона им за изключване е действието, което включва обратно мисълта.