То е съвсем същото, като да си представим една локва, която сутринта се събужда и си мисли: „Интересен свят е моят — намирам се в интересна дупка — много ми е удобна, нали? Всъщност, пасва ми страхотно, сигурно някой я е изкопал специално за мен!“ Тази представа е толкова дълбоко вкоренена в съзнанието й, че, докато слънцето изгрява и въздухът се стопля, и локвата става все по-малка и по-малка, тя си остава трескаво вкопчена в идеята, че всичко ще се оправи, защото този свят е предназначен за нея, построен за нея; поради което моментът, в който се изпарява окончателно, я заварва доста изненадана. Според мен си струва да внимаваме за подобно развитие на нещата. Всички знаем, че в един бъдещ момент ще настъпи краят на вселената, а в един друг момент, значително по-рано, но не чак толкова, че да ни притиска, слънцето ще избухне. Според нас разполагаме с доста време, през което да се тревожим, но подобни разсъждения са доста опасни. Вижте каква истерия се надигна по повод първи януари 2000 — дайте да не се правим, че никой не ни е предупредил, че векът ще свърши! Смятам, че трябва да разполагаме с по-обширна перспектива за онова, което сме и онова, което правим тук, ако искаме да оцелеем в далечното бъдеще.
В нашия мироглед има някои особени моменти. Фактът, че живеем на дъното на дълбок гравитационен кладенец, на повърхността на обвита с газ планета обикаляща на 144 милиона километра от термоядрено огнено кълбо, и смятаме всичко това за нормално, очевидно е признак за степента на изкривяване на перспективата ни, но пък през интелектуалната си история сме направили много, за да коригираме постепенно някои от погрешните си представи. Любопитно е, че за това ни е помогнал много пясъкът, затова нека поговорим за четирите епохи на пясъка.
От пясъка се прави стъкло, от стъклото се правят лещи, а от лещите се правят телескопи. Когато великите ранни астрономи Коперник, Галилей и други обърнали телескопите си към небесата и открили, че вселената се различава съвършено от представите ни за нея и че вместо нашият свят да е по-голямата част от тази вселена с няколко светлинки обикалящи около него, той се оказал — и на тази представа й трябвало доста дълго време, за да бъде възприета — малко петънце, обикалящо около малко термоядрено кълбо, което било едно от милионите и милиони и милиони други, образуващи тази галактика и че галактиката била една от милионите и милиарди галактики формиращи вселената, след което пък се изправяме пред възможността да има милиарди вселени, която се оказала известен коректив на възгледа, че вселената си е наша.
Тази представа много ми харесва и, както днес разказвах на някого, напоследък много ми хареса книгата на Дейвид Дойч „Тъканта на реалността“, в която се разглежда квантовият модел на много вселени. В основата му е известната двойственост на светлината като вълна и частица — светлината не може да бъде измерена като вълна, когато се проявява като вълна и не може да бъде измерена като частица, когато се проявява като частица. Каква е причината? Дейвид Дойч посочва, че ако си представим нашата вселена като слой и че ако от двете й страни има безброй много други слоеве от вселени, това не само решава проблема, а той просто изчезва. При такива обстоятелства поведението на светлината е напълно обяснимо. Квантовата механика твърди, че е основана на принципа на поведението на вселената като част от множество вселени, но подлага на изпитание представите ни за вселената.
Това ни връща обратно към Галилео и Ватикана. Всъщност, онова, което Ватиканът казал на Галилео, било следното: „Ние не оспорваме данните, които си получил, оспорваме само тълкованието, което им даваш. Нямаме нищо против да твърдиш, че поведението на планетите прилича на въртене и че ние сме планета, която заедно с другите планети сякаш се върти около слънцето; нямаме нищо против да твърдиш, че това сякаш се случва, но не разрешаваме да твърдиш, че се случва, защото ние имаме монопол върху универсалната истина и освен това просто поставяш на изпитание личните ни представи.“ Според мен идеята за множество вселени поставя на изпитание представите ни точно по същия начин, но това сигурно е поредното изпитание, с което трябва да свикваме, както ни се е налагало неведнъж в миналото.