— Вторник — виж, сутринта съм свободен — не, чакай малко, обещах среща на онзи адски интересен симпатяга дето знае всичко за разбирането на нещата, а това е нещо, в което хич не ме бива. Жалко, щото това ми беше единствения свободен ден другата седмица. Обаче другия четвъртък можем да помислим сериозно за… — или не, тогава трябваше да…
Пронизителният звук продължаваше, всъщност той се усилваше, но беше толкова недоловим във вечерния бриз, че не успя да накара сетивата на хана да му обърнат внимание. Приближаващата светлина беше толкова бледа, че се сливаше изцяло с лунната, която тази вечер беше ярка.
— … и се боя, че това е положението до края на март — каза ханът.
— Април? — попита уморено Огдай. Мимоходом кръцна черния дроб на един преминаващ слуга, но радостта се беше изпарила. Подхвърли разсеяно парчето в мрака. Едно куче, което с годините беше надебеляло доста, като спазваше елементарното правило да стои неотлъчно близо Огдай, се хвърли към мръвката. Скапани времена.
— А, не, април е изключено — каза ханът. — Април заминавам за Африка, обещал съм си го.
Светлината приближаваща през нощното небе най-накрая успя да привлече вниманието поне на един или двама от другите монголски главатари в околността, които като по чудо спряха да си разменят тупаници и да пробождат разни неща, и кротнаха.
— Виж — каза Огдай, все още без да осъзнава какво се задава, — можем ли тогава да се разберем да завладеем света през май?
Могъщият хан засмука зъбите си в знак на съмнение.
— Е, не ми се ще да се обвързвам толкова отдалеч. Много е потискащо да си разграфяваш живота толкова занапред. За бога, не е лошо да прочета нещо, и кога да намеря време? Както и да е… — Той въздъхна и надраска в свитъка — „Май — евентуално завладяване на света“. Отбелязвам си го с молив, така че не го смятай за абсолютно уговорено — напомняй ми от време на време и ще видим как ще се развият нещата. Я, какво е това?
Бавно, с грацията на красива жена влизаща във вана, един издължен, елегантен, сребрист космически кораб се снижи кротко на земята. От него се разля мека светлина. От отварящата се врата пристъпи едно високо и елегантно същество с интересен сивозеленикав тен. То пристъпи бавно към тях.
На пътя му лежеше тъмната фигура на селянина, който си плачеше тихичко, докато наблюдаваше как кучето на Огдай изяжда черния му дроб, защото знаеше, че няма как да си го върне и се чудеше как по-дяволите ще продължи оттук нататък жалкия му живот. Най-накрая избра точно този момент, за да се спомине.
Високият извънземен го прескочи с погнуса и, въпреки че за да го разбереш, трябваше да се вгледаш изключително внимателно в лицето му, с известна завист. Той кимна сдържано и на двамата монголски вождове и измъкна бележник изпод тежката си металическа роба.
— Добър вечер — произнесе с тих и лукав глас. — Казвам се Уоубегър, наричан още и Вечно продължения, няма да ви занимавам с причините за това. Поздрави.
Обърна се и заговори на могъщия хан, чиито очи щяха да изхвръкнат от орбитите.
— Вие ли сте Чингиз хан? Чингиз Темюджин хан, син на Йесугей?
Свитъците с програмата изпаднаха от ръцете на хана. Бледото сияние откъм кораба на Уоубегър обливаше учудената му, обезобразена, изтерзана жълта физиономия. Могъщият император като в сън пристъпи напред в знак на потвърждение.
— Може ли само да проверя още веднъж правописа? — каза извънземният и му показа бележника. — Не ми се ще сега да сбъркам и да почвам всичко отново, наистина.
Ханът кимна безпомощно.
— С толкова „х“ се пише нали?
Преобразеният император отново кимна, наклонил леко глава с все още хипнотизиран поглед.
— Добре — каза Уоубегър и отбеляза нещо в бележника. Вдигна поглед.
— Чингиз хан — каза той, — ти си чекиджия; ти си пиянде; ти си едно нищожно лайно. Благодаря. — След което се върна на кораба си и отлетя.
Настъпилата тишина беше гадна.
Същата година Чингиз хан прегази Европа с такава жестокост, че едва не забрави да изгори Азия, преди да си тръгне.
Базирано на част от оригиналния скеч, измислен от Греъм Чапман и написан от Чапман и Адамс за телевизионното шоу на Греъм Чапман „Вън от дърветата“, 1975.
Из „Крайно, невероятно весела хумористична книга за коледна почивка“, 1986
Младият Зейфод и безопасността
Огромният космически кораб се носеше бързо над повърхността на изумително красивото море. Той кръжеше напред и назад още от ранния предобед, описвайки все по-широки завои, докато накрая привлече вниманието на местните островитяни, кротък и обичащ морската храна народ, които се събраха на брега и примижаха срещу слънцето, опитвайки се да видят какво толкова става.