Самата ДейвЛанд вече представляваше едно доста внушително дело. Наистина изумително, като си помислеше човек. Той прокара пръсти през провисналата си коса и се загледа в нея, потискайки едно много, много малко изхилване.
ДейвЛанд покриваше без усилие близо деветдесет акра от хълма и новите й израстъци вече бяха плъзнали по съседните хълмове. Красиви къщи. Много по-красиви, отколкото неговият измислен Свети Клайв би продал и дори разбрал. Никакви боклуци на полу-нива в стил ранчо с дупки за разговори, които биха накарали и мозъчен инвалид по-скоро да се самоубие, отколкото да провежда разговори в тях. Къщите на Дейв бяха нещо съвършено различно.
Освен всичко останало те бяха интелигентни къщи. Прости неща, като например това, че гледаха накъдето трябваше. Имаха стъкло, където трябваше, камък, където трябваше, вода, където трябваше, растения, където трябваше, така че въздухът да се движи през тях както трябва и да е топло там, където ти се иска и студено, където ти се иска. Елементарна физика. Повечето архитекти не разбираха и бъкел от физика, беше решил Дейв. Разбираха само от глупости. В къщите на Дейв призмите и влакната провеждаха светлината до където ти се искаше. Топлообменниците вземаха топлината от храната в хладилника и я даваха на храната във фурната. Елементарно. Хората влизаха в къщите на Дейв и казваха: „Ей! Много спретнато! А защо другите не строят такива?“ Отговорът? Защото са тъпи.
А телефоните. Дейв беше дал на тукашните хора много по-спретнати, по-умни и изобщо много по-страхотни телефони, от всякога. Сега искаха и телевизия, което Дейв смяташе за доста тъпо в общ план и за монументално тъпо предвид обстоятелствата; но от своя страна проблемът се беше оказал доста интересен и Дейв, разбира се, го беше разрешил. Но Дейв беше разрешил толкова много проблеми, че без да иска беше създал нов. ДейвЛанд вече наброяваше почти хиляда души население, което го правеше донякъде отговорен. Не беше очаквал да бъде отговорен.
Той изскубна наръч висока трева и го размаха с раздразнение. Светлината на ранното слънце озаряваше Къщата на Дейв. Къщата на Дейв без съмнение беше най-голямата и най-елегантна сграда в, ами, в света. Тя обграждаше билото на хълма отсреща с елегантни плавни стени от бял камък и акри стъклена облицовка. Самото било беше оформено като японска градина. От върха му се спускаха потоци и минаваха през къщата.
Точно под къщата на Дейв, на същия склон на хълма и в същия охраняван квартал (не можеше да повярва, че все още се налагаше да има неща като охранявани квартали; а вече четиридесет — четиридесет — от деветстотин и няколкото жители на ДейвЛанд бяха адвокати) се намираше Пътят на Ноздрата.
Пътят на Ноздрата сигурно беше най-умното нещо, познато изобщо на Дейв. Дори той, на когото повечето неща, които повечето хора смятаха за доста умни, се виждаха доста тъпи, смяташе че е доста умно. Той беше единствената причина всичко това да е тук и беше единственото, което караше Дейв да си тананика стари песни на „Карпентърс“, освен може би адвокатите.
Слънцето вече обливаше ДейвЛанд с брилянтните си лъчи. Дейв трябваше да признае, че беше доста спретната, но освен това трябваше да признае, че ДейвЛанд му харесваше повече, когато си беше неговото забавно и глупаво място, където идваше, защото само той беше толкова умен, че да стигне дотук. Но едното беше довело до другото, а сега и до всичко това. И ето го, само двайсет и пет годишен, а вече се чувстваше почти на трийсет.
Както и да е. Днес щеше да се забавлява. Той вдигна брезентовата раница и я нахлузи отново на раменете си. Сам щеше да припадне. Адвокатите щяха да побеснеят. Много добре. Той се обърна и започна да се изкачва по хълма. Хълмът се наричаше Върхът на Света и беше наречен така в чест на една песен на „Карпентърс“. Едно от най-великите неща, като притежаваш собствен свят, е, че можеш да си харесваш „Карпентърс“ колкото си искаш.
Хълмът ставаше все по-скалист и чукарест и на Дейв му се наложи да излази няколко скали, за да се добере до целта си.
След двайсетина минути се беше разгорещил доста и малко се потеше, но беше стигнал до върха или поне до последната сравнително плоска част, една солидна и дълбоко вкопана скална плоча, върху която седна и тръсна раницата. Постоя малко, за да успокои дишането си и започна да я разопакова. Извади алуминиевите пръти, извади оранжевите върви, извади малките пурпурни кевларени плочки.
След около десет минути монтаж нещото беше готово — огромно подобие на насекомо с ефирни криле. Кевларените плочки привързани към прътите на рамката бяха учудващо малки и странно оформени. Дейв беше преценил, че повечето материя използвана в конвенционалните глайдери беше излишна и се беше отървал от нея.